observations

Толкова съм прозрачна в завистта си, в ревността си… понякога ме обзема такава гадна жлъч, че ме е срам. Друг път пък съм толкова дзен, че ставам почти великодушна. Това лашкане е доста типично за мен, когато преработвам емоция. А защо я преработвам чак сега? Защото едва сега изобщо я признавам. Но завистта не ми помага. Нищо нямаше да бъде различно, дори аз да бях различна. И да бях друга, и да не бях изобщо себе си…

Единствената ми утеха е, че и преди съм се чувствала така. И всъщност не е ли това утехата ми винаги? Досега съм научила единствено, че онова, което е пораждало най-силна завист у мен, след това ми се е виждало страшно престорено, маниерно и неприятно. И все пак…

Защо всъщност е нужно всичко това? Колкото и да надничам в чуждата градина, цветята там ще са все така изкуствени. И нищо няма да промени това.