Аз съм момичето от квартала. Това е безспорната истина, въпреки двугодишната ми афера с центъра на града. Започвам да звуча еретично, но центърът ме напряга с неспокойния си дух. Свикнала съм с периферията, това познавам. Харесва ми да съм встрани и все по-рядко намирам проблем в това.
Тъй като софийската инфраструктура не позволява два почти съседни квартала да са свързани с поне едно превозно средство, а и отчасти поради времето, се прибирам от работа пеша. Май съм го споменавала. Споменавала ли съм го? Няма значение. Г-то, което изминавам, е доста еднообразно, но вървя по главен булевард и винаги има какво да се види. Двойка. Жената е бременна, и то доста. Виждам ги да се разхождат всеки ден около 18:00 ч., съвсем бавно, лежерно, не се гледат, но се слушат. Семейство с дете с увреждане. Родителите не изглеждат гневни, не са се предали, момчето им винаги е спретнато, винаги са хванати за ръце. Майка с две деца, кара колело по велоалеята, колелото тегли нещо като ръчна количка, съвсем както си я представяте, като онези, които има на село, едното дете е там, другото се вози, здраво хванало се за нея. Дядо, който стои точно пред детската площадка, почива си, цъка нещо по телефона. И други.
По пътя има точно две места, от които да си взема вода, има време за две цигари, има две страни на булеварда. Няма кой знае какъв избор, но аз обичам познатото, сигурното.
Жегата адски ме тормози. Следя Синоптик както някои хора следят човека, по когото си падат. Когато е горещо, е трудно да се върви, но гледам да хващам сянката и си казвам още малко, още малко, крачка след крачка.
Напоследък с почуда забелязвам, че все по-рядко ме лови носталгия. И си мисля, че с носталгията е като с вървенето в горещината. Ако гледам само напред и просто не спирам да вървя, рано или късно ще стигна толкова далеч, че дори да се обърна назад, няма да има какво да видя.
времето тук блика на тласъци – като петрола 