Далеч от очите, далеч от всичко

Кучето пред блока вече го няма. Не е умряло, в приют е, защото беше безпомощно. Със съседите го наглеждахме, давахме му по нещо за ядене, но това не беше достатъчно, трябваше му истинска грижа. Така или иначе кучето вече го няма и площадката пред блока е странно празна. Но скоро ще свикнем с този ѝ вид и в някой недалечен момент ще забравим, че някога там е имало възглавничка, на която лежи едно прастаро куче.

Изумителна е способността ни да забравяме как са изглеждали някои неща преди. Даже да сме живели сред тях. Щом настъпи промяна, тя шеметно повлича познатите образи със себе си. Като София отпреди години, която вече се е променила, и не мога да я възстановя. Обсебена съм от вида на нещата и постоянно се опитвам да си припомням кое какво е било. Каква съм била аз. Какви сме били ние. А има ли нужда? Далеч от очите, далеч от сърцето, далеч от всичко. Всъщност аз искрено вярвам в това.

Последната седмица беше кошмарна и макар една колежка да каза, че във фейсбук изглеждам жизнерадостна, на мен всъщност не ми е забавно. Опитвам се да го обърна на майтап, но просто не е смешно, а думата скенер предизвика в мозъка ми асоциации, които нормалните хора избягват. И ето пак, нормалните хора. Може наистина да е само вариетет. Може да е нищо. Може би хипохондрията ми крещи, крещи, крещи. Може би. Може би не.

Опитвам се да гледам философски, все пак всеки има някакви проблеми, нали така. Всички ние сме чупливи, телата ни предават понякога, някъде там хората страдат много повече и краят на света идва така или иначе, но животът… не, нашият живот е твърде кратък, за да станем свидетели на това.

Омръзна ми да мисля какво съм забравила да свърша на работа, на чие съобщение така и не съм отговорила, колко още ще продължава жегата, има ли ми нещо сериозно и защо не съм се научила да изключвам. Имам още толкова много да дълбая в себе си. Толкова много да преборвам. Понякога наистина не мога да се понеса. От известно време се улавям, че си мисля, че много се надявам един ден децата ми да не приличат на мен. Но ето нова мисъл – всъщност две. Първо, хипохондрията и тревожността не са личностни характеристики, а поведения. Не е нужно да ме определят. И второ, това, че сега съм в криза, не означава, че нямам прогрес. Но ти все тичаш, тичаш, бързаш да станеш някаква… Постой малко там, където си.

Никой от нас не е застрахован от нищо. Всичко може да ми се случи. Нима е време да се пощадя?

Тези спомени са само картички. Делнична въздишка, докато си пия кафето и проверявам какво се е случвало. После излизам офлайн. Денят ме поглъща и коя съм била, къде съм била, остава на заден план.

В днешния ден има място само за днешния ден.

No diagnosis

Не че така или иначе не ставам рано, но днес се събудих съвсем естествено в 6:30. Беше тъмно, прихлупено и хладно. Обикновено хората се будят от светлина, аз се събудих, защото най-после се дишаше. И това няма да продължи кой знае колко, но есента идва, щом ми се дослушат The Smashing Pumpkins и щом въздухът мирише на пепел. (Да, знам, че има пожари.) Между другото, за мен есента винаги е ново начало, времето, в което светът започва отново. Навярно защото тогава започва учебната година, а предвид работата ми, за мен това и сега е вълнуващ момент.

Прекарах целия ден с пулс 100. Не можах да се отърся от мисълта за прегледа, който ми предстоеше, от усещането, че ей сега вече ще чуя това, което чакам да чуя от години, и просто ще се прибера и ще се разрева отчаяно.

Нищо кой знае какво. Просто още един ден, прекаран със свито сърце.

Та за лекаря. Няма диагноза. Нямам отговор. Не знам защо се случва това, което се случва. Може би ще стане точно това, което си мисля, може би медицината ще напредне и ще намеря решение. Може би ще се примиря. Може би всичко ще се оправи физически, когато аз се оправя психически.

//

Пускала съм този откъс поне 2 пъти, но си мисля за него цяла седмица. Обичам този филм, ОБОЖАВАМ саундтрака му, а тази сцена е живият живот за всички нас.

I mean, what do you do? You laugh. I’m not saying I don’t cry but in between I laugh and I realize how silly it is to take anything too seriously. Plus, I look forward to a good cry. It feels pretty good.

и тази любима, жизнеутвърждаваща песен