No diagnosis

Не че така или иначе не ставам рано, но днес се събудих съвсем естествено в 6:30. Беше тъмно, прихлупено и хладно. Обикновено хората се будят от светлина, аз се събудих, защото най-после се дишаше. И това няма да продължи кой знае колко, но есента идва, щом ми се дослушат The Smashing Pumpkins и щом въздухът мирише на пепел. (Да, знам, че има пожари.) Между другото, за мен есента винаги е ново начало, времето, в което светът започва отново. Навярно защото тогава започва учебната година, а предвид работата ми, за мен това и сега е вълнуващ момент.

Прекарах целия ден с пулс 100. Не можах да се отърся от мисълта за прегледа, който ми предстоеше, от усещането, че ей сега вече ще чуя това, което чакам да чуя от години, и просто ще се прибера и ще се разрева отчаяно.

Нищо кой знае какво. Просто още един ден, прекаран със свито сърце.

Та за лекаря. Няма диагноза. Нямам отговор. Не знам защо се случва това, което се случва. Може би ще стане точно това, което си мисля, може би медицината ще напредне и ще намеря решение. Може би ще се примиря. Може би всичко ще се оправи физически, когато аз се оправя психически.

//

Пускала съм този откъс поне 2 пъти, но си мисля за него цяла седмица. Обичам този филм, ОБОЖАВАМ саундтрака му, а тази сцена е живият живот за всички нас.

I mean, what do you do? You laugh. I’m not saying I don’t cry but in between I laugh and I realize how silly it is to take anything too seriously. Plus, I look forward to a good cry. It feels pretty good.

и тази любима, жизнеутвърждаваща песен