Далеч от очите, далеч от всичко

Кучето пред блока вече го няма. Не е умряло, в приют е, защото беше безпомощно. Със съседите го наглеждахме, давахме му по нещо за ядене, но това не беше достатъчно, трябваше му истинска грижа. Така или иначе кучето вече го няма и площадката пред блока е странно празна. Но скоро ще свикнем с този ѝ вид и в някой недалечен момент ще забравим, че някога там е имало възглавничка, на която лежи едно прастаро куче.

Изумителна е способността ни да забравяме как са изглеждали някои неща преди. Даже да сме живели сред тях. Щом настъпи промяна, тя шеметно повлича познатите образи със себе си. Като София отпреди години, която вече се е променила, и не мога да я възстановя. Обсебена съм от вида на нещата и постоянно се опитвам да си припомням кое какво е било. Каква съм била аз. Какви сме били ние. А има ли нужда? Далеч от очите, далеч от сърцето, далеч от всичко. Всъщност аз искрено вярвам в това.

Последната седмица беше кошмарна и макар една колежка да каза, че във фейсбук изглеждам жизнерадостна, на мен всъщност не ми е забавно. Опитвам се да го обърна на майтап, но просто не е смешно, а думата скенер предизвика в мозъка ми асоциации, които нормалните хора избягват. И ето пак, нормалните хора. Може наистина да е само вариетет. Може да е нищо. Може би хипохондрията ми крещи, крещи, крещи. Може би. Може би не.

Опитвам се да гледам философски, все пак всеки има някакви проблеми, нали така. Всички ние сме чупливи, телата ни предават понякога, някъде там хората страдат много повече и краят на света идва така или иначе, но животът… не, нашият живот е твърде кратък, за да станем свидетели на това.

Омръзна ми да мисля какво съм забравила да свърша на работа, на чие съобщение така и не съм отговорила, колко още ще продължава жегата, има ли ми нещо сериозно и защо не съм се научила да изключвам. Имам още толкова много да дълбая в себе си. Толкова много да преборвам. Понякога наистина не мога да се понеса. От известно време се улавям, че си мисля, че много се надявам един ден децата ми да не приличат на мен. Но ето нова мисъл – всъщност две. Първо, хипохондрията и тревожността не са личностни характеристики, а поведения. Не е нужно да ме определят. И второ, това, че сега съм в криза, не означава, че нямам прогрес. Но ти все тичаш, тичаш, бързаш да станеш някаква… Постой малко там, където си.

Никой от нас не е застрахован от нищо. Всичко може да ми се случи. Нима е време да се пощадя?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s