Loom

Започва от края и свършва в началото,
прастара рецепта за всяка тревога:
щом поддава душата, срутва се тялото,
и няма бягства в лоното на прибоя.

Държа кошмара с привидно спокойствие,
шега за страха, щипка мъдрост за спънките.
Да спра, ще е като да откажа упойката,
да дам път на болката, и оттам – да потънем.

Прощавай, знаеш, всичко е така банално,
ти сам усещаш, че страхът ми е неистинен.
Напускам себе си, щом като нас ни няма,
сюжетът се дописва от изгнилите ми изстрели.

Това разравяне на раната ми втръсва,
в страха човек бездруго винаги е сам.
Но вече няма другаде къде да търся,
освен в кръвта; и ще се срещнем там.