Прекарах няколко дни с над осемстотинте си чернови в този блог… има толкова много неща, които съм искала да кажа в един или друг момент, но не съм. Може би съм ги смятала за глупави, за слабо писане, за прекомерно споделяне, може би не са пасвали на образа, който съм си градяла в даден момент… Радвам се, че някои чернови така и не са видели бял свят. Не защото ме е срам от тях, а защото не намирам нищо кой знае какво в написаното. Не знам дали стихотворенията по-долу, както и тези от предната публикация, изобщо са били във файла с „всичките“ ми стихотворения, който бях събрала за книгата. Вероятно не. Хареса ми този акт на рециклиране, защото вече не изпитвам чак такъв срам от писането си, а и смятам, че в тези стихотворения има дух, какъвто имат нередактираните стихотворения; има закачливост и самоирония, и тъкмо толкова драматизъм, че да се познае, че съм аз. Въобще доволна съм. Срещнах себе си и не се уплаших. Черновите са голяма работа.
——-
Възмущението започва чак от върха
на грижливо прихванатия ѝ кок, пропълзява
по хлътнатината на слепоочието, блъсва се
в ръба на веждата
и се стича по все още леко закръглената ѝ буза.
Тя е жена и никоя сълза не ѝ е чужда.
//
Исках да ти напиша само ред, например Чуй втората песен от третия албум на еди-коя си група,
или Вж. страница 26 от любимата ми стихосбирка.
Исках да ти напиша съобщение, в което звуча много обрано, но и някак небрежно,
като в картичка – Аз съм тук и там, живея на сладолед, топло е като в пазва.
Исках да ти напиша делови мейл, по всички правила на формата, с встъпителна част, изложение – аргументи за и против нашето общо бъдеще, за да видиш, че вече съм зряла и мога да мисля трезво, и евентуално един послепис, в който ти казвам колко много те обичам, и с това съсипвам впечатлението по-горе.
Исках да ти напиша писмо, протяжно като скуката, в която бих живяла, ако те няма. Да ти кажа, че и в простите числа всичко е наред, но без теб животът би бил толкова равен и толкова пуст.
Когато пиша, в известен смисъл винаги пиша на теб. Всъщност само това исках да ти напиша.
//
Ако те питам обичаш ли ме, ще кажеш да,
разбира се,
със сигурност,
винаги
и по принцип,
но изчакай малко, защото
точно сега имам работа.
//
Декември е топла, тиха, тъмна стая,
през декември лежа, гледам тавана,
както толкова пъти досега,
но въпросът е друг, този въпрос не съм си задавала.
Гледам ги двете, едната по-светла, другата по-тъмна,
гледам ги как ту избледняват, ту изравняват цветовете си,
гледам и не знам на какво се надявам. Коя от двете е по-вярна.
В края ще знаеш как се чувстваш, казва,
не разбира, че аз вече знам,
и не спира да повтаря, че
такова решение не се взема предварително
и не са хубави тия неща, дето ги говориш, девойче.
В огледалото виждам майка.
//
Всичко ще бъде забравено,
ще изоставя смелите решения,
думата, която дръзва,
писането като в транс,
стъпките, които бързат,
ще поправя грешките,
и даже няма да допускам,
и ще бъда бяла и прозрачна.
Съвършена. Като мъртва.
//
тя е
строга
педантична
дрехите без гънки
животът – опънат
прилежността
и дисциплината
са ѝ втора природа
„Как искам само – казва, –
как искам само някой
да ме вземе
несериозно.“
//
той ме обича такава каквато съм
такава съм каквато ме обича
съм каквато обича той
каквато такава
//
Такъв ден: отровен,
затворил в две скоби
лятото.
Над теб – небесният простор,
Господ тъкмо е прал на ръка
добродетели.
А ти беше добро дете,
но нямаш Господ,
което понякога е неудобство.
В такива дни не знаеш на какво да вярваш,
освен в един огромен облак
и че небето някъде оттатък е синьо.
Ако не се обърнеш, няма да Го видиш.
//
Тук започна всичко:
тук тебеширът в ръката ми
заочертава кръга, в който живях цял живот:
хората, които обичах,
онова, от което което си тръгнах,
онова, при което се върнах,
борбата и справянето,
и хлябът, и ножът.
Сега завършвам кръга и заживявам в него,
докато гледам как нещата, които създадох,
поемат по свой път,
дишат някакъв друг въздух.
А аз оставам кислородна бутилка,
вещ от първа необходимост
в предишен живот.
//
И ние вървим, всеки по пътя си, обезверени,
без вяра и господ. Ужасно неправедни.
За да останем заедно в друга вселена,
налага се да се разделим в тази.
//
Мога да напиша и да не напиша това.
И аз не съм по-различна. Мога да не се обадя
повече след тази вечер, мога да
изляза и да не се върна. Мога да избягам надалеч.
Мога да измислям смисли. Мога да превърна
почти всяка тъга в стихотворение, мога да
се смея, все едно че няма нищо, и понякога
дори мога да съм най-забавният човек в стаята.
Мога да кажа, че ми е все тая и да повярвам.
Мога да изляза без червило и зарядно. Мога да
не задавам въпроси, да не се презастраховам.
Мога да не бързам и да съм спокойна. Мога да се
примиря с каквото не ми е било писано. Мога.
И дано поискам.
времето тук блика на тласъци – като петрола 