—
Снощи сънувах, че съм в метрото и избухва пожар. Спогледах се със Стивън Фрай, който сякаш ме питаше Кого да извикам, и му казах Няма време. Махнах на всички да тичат към изходите и натиснах бутона за пожарната аларма с отривисто движение. После излязох навън и продължих да гася пожара.
Много ми хареса този сън. Все по-рядко се виждам като силна жена, която може да се мобилизира, която може да спаси положението или да действа в криза. (Интересно, тази нощ сънувах и че едри мъже сядат до мен и веднага им казвам да се разкарат – може би нямам нужда от силни мъжки фигури толкова, колкото си внушавам.)
В последния месец тревогата ми ме смазва. Страхът от следващата паническа атака, която всъщност не е гарантирана, ме е стиснал здраво и не пуска. Психосоматичните ми симптоми се върнаха, и казвам това не за да се самосъжалявам, а като наблюдение, от което още не зная какво да извлека. Тялото ти иска нещо да ти каже, казва Антония. Тялото ми винаги иска нещо да ми каже. Не може ли по-ясно? Нямам цялото време на света да гадая. Изтощена съм от себе си, опротивявам си, не мога да приема, че това съм аз. Привидно изглеждам съвсем нормална, но маската е правилно поставена, това е всичко.
Не мога да се свържа с женското в себе си. Вече не се чувствам просто смотана и сдухана. Всъщност дори не се чувствам грозна. Чувствам се безполова. Упоена.
Естествено, цялата тази самоненавист идва ръка за ръка с неистова нужда от одобрение. Само че, учудващо, не мъжко, ами женско. Нелепото е, че мисля, че имам нужда от одобрението на жени, за които съм почти сигурна, че в един момент са имали нужда от моето одобрение. Не искам това да звучи егоцентрично… а по-скоро като сестро, разбирам те.
времето тук блика на тласъци – като петрола 