Днес баща ми щеше да навърши 51. Скоро го сънувах. На сутринта осъзнах, че предният ден е било Задушница. Мразя всички възпоминателни обичаи, не ходя на гробища и не влизам в църкви, но това съвпадение ми хареса. Напомни ми, че има дни с особен заряд, и че понякога ние усещаме този заряд. Може би не е случайно, че го сънувах около рождения му ден. В съня си му бях ядосана, както винаги. Нещо не правеше както трябва. И не беше точно мъжка фигура… в него имаше нещо андрогинно. Скоро сънувах и майка си. Щяхме да заминаваме някъде, да летим със самолет. Вече щяхме едва ли не да се качваме, но тя до последно стоеше с легенчето от Секюрити и се вайкаше, че трябвало да измисли как да се върне, трябвало да провери някакво разписание, легенчето преливаше от всякакви вещи, нямаше време… аз се изнервих и започнах да прибирам каквото където сваря, повтаряйки Сега ли точно ще се занимавам с тези боклуци. Майка стоеше до мен, но не говореше. Когато се събудих, осъзнах, че в съня съм била и себе си, и майка си, че образът на майка ми всъщност е бил моят образ, и нещата, които са ме подразнили, са неща в самата мен. Чудя се защо напоследък сънувам родителите си по-скоро като мълчаливи фигури, отколкото като активни участници. Може би ги възприемам все повече като свои отражения, а не толкова като влияния. Когато съм се родила, са били по-млади от мен сега. Щях ли да ги харесам, ако ги срещнех като свои връстници? Щяхме ли да говорим на един език?