Музикална равносметка ’21

Ето я и нея, годината ми в музика.

Olafur Arnalds / Loom

Loom е първата песен, която заобичах тази година. Свързвам я с решението си за разнообразие да не влизам в диалог, да не отвръщам на обидата. Но и с усещането, че твърде лесно се отказвам от себе си, от идеята, че мога да се защитя. И все се чудя какво е в мен, което… Границите, Габриела, границите.

Тази песен свързвам и с Марин. За мен преди всичко той беше учител. Работата му като културен посланик, защото той държеше по неповторим начин свързващата нишка, е от огромно значение, и не вярвам, че друг има капацитета да го замести. Но аз страдам далеч повече от загубата на учителя.

Alice In Chains / Choke

Любовта ми към Алис ин Чейнс датира още отпреди любовта ми към Нирвана, което е бая отдавна, но си признавам, че макар и да открехнаха вратите на грънджа за мен, не съм отделяла на AIC системно внимание през годините. Както и да е, през ’21 поправих това. Обичам ги с Лейн Стейли, обичам ги и с Уилям Дювал, а Джери Кантрел е от хората, които просто могат всичко. Choke свързвам със синусовата си тахикардия, със зима и с отвратителен инат.

The Cranberries / Loud & Clear

Чух я в колата на Я. след първата доза ваксина. Победоносна песен.

A Perfect Circle / So Long, And Thanks For All The Fish

С тази песен започна един кратък, но истински хубав период за мен – няколко месеца, в които не ме изяждаха съмненията ми, тревогите ми… свързвам я и с премиерата си, на която ме обзе смущаващо спокойствие, тотално непривично за мен. Бих искала да се връщам по-често към този момент, защото той ми показа, че е възможно все пак да живея в настоящето, в онова заветно, лелеяно от всички терапии и медитации тукисега. Освен това, както казах и миналата година, обичам Мейнард Кийнън и всичко, което прави. Музикант вселена.

Deorro / Five Hours

Пролет, въздух. Чух я случайно на пейка пред Народен, докато с Моника и Ники бистрехме живота. Дет’ се вика: за т’ва живеем.

London Grammar / Lord, It’s A Feeling

Историята (на този блог, а и не само) помни зимата на 2015 и обсесията ми с LG. Гласът на Хана Рийд ме кара да настръхвам, ластфм ми съобщава, че съм слушала една тяхна песен >700 пъти, и въпреки че аз пословично обичам да слушам на рипийт, не са чак толкова много групите, чиито песни съм слушала толкова много пъти.

CamelPhat / Easier

Мога ли да мина без поне една по-комерсиална закачка? Чух тази песен в някакво заведение в Търново и първоначално ми се стори много досадна, но до края ѝ вече се бях зарибила. Благодаря, Шазам, и благодаря за тазгодишната ми обиколка из Източни Родопи. Продължавам да смятам, че Западните са много мое място, но и в камънака има известен чар. Ето и момент да благодаря за думата камънак!

The War on Drugs / I Don’t Live Here Anymore

Веднъж-два пъти се пошегувах, че се връщам в Лисабон, за да си спра дебитната карта, която имам от времето на Еразъма си. Шега, шега, но действително обясних на служителя в банката, че I don’t live here anymore. Помните ли как се бях зарекла, че ще се връщам в Португалия всяка година? И да не беше КОВИД, пак щеше да е сравнително трудна задача. Радвам се, че в крайна сметка успях, и че си спомнях много повече, отколкото предполагах; че градът се беше променил тъкмо толкова, че да открия нещичко, което не съм забелязала преди. Има места, които са наши, не защото непременно бихме живели там, дори не защото някога сме живели там. Обичам Лисабон заради свободата, която изпитах за пръв път именно в този град. А песента по-долу се връзва чудесно с нещо, което не осъзнавам тази година, но което някак за пръв път усещам искрено. Животът е труден за всички. Не по едно и също време, не в една и съща степен, но все пак… а и кой може да каже къде е най-голямото страдание? We’re all just walking through this darkness on our own;

Glass Animals / I Don’t Wanna Talk (I Just Wanna Dance)

Ами заглавието говори. Това е песен, която да надуеш, когато си сам, и да танцуваш смешно. Всички имаме нужда от поне една такава песен в годината.

Grigovor / Просто фаза

Не знам как ще ви прозвучи, но аз неведнъж съм плакала на тази песен, например на път към работа. Новият български рап Е по-добрата съвременна българска поезия. Дори да не слушате този тип музика (ясно е, че аз определено залитам по-скоро към потискащи постпънк ритми), текстът си заслужава. И ако поне веднъж сте се питали какво ще стане, ако не се правите на силни, ако не понясяте, не издържате, не преодолявате, ако просто паднете, тази песен е за вас.

Phoebe Bridgers / Motion Sickness

Фийби ми напомня на Ейнджъл Олсън, чиято Sister адски ме трогна преди няколко години, и която също се класира за един от музикалните ми обзори. Лежерно пролетно инди с много хубав текст. Без горчилка, само с малко ирония към нещата, които губим по пътя.

Faith No More / Last Cup of Sorrow

Ами… this is getting old, and so are you. Знам, че животът винаги ме опровергава, но през 2022 г. си пожелавам по-малко драма, по-малко разкаяния. Повече чудеса и учудване, повече надежда.

________________

2020 // 2019 // 2018 // 2017 // 2016 // 2015 // 2014

the year of the flood

Ето година, която няма да ми липсва почти никак. Имаше и хубави моменти, безспорно, но общият ми поглед върху последните дванайсет месеца докладва, че и малкото приятни неща бяха хищно оглозгани от тревогите ми, от комплексите ми, от колебанията ми. Тревогата те яде отвътре, ми каза Д., и това е напълно точно.

Неизброими са нещата, от които се ужасявам, както в онова стихотворение на Кристенсен. Не знам колко фатални мисли са ми минали през главата, няма и особено значение. Сигурно за някои неща съм имала основание, но същината всъщност е, че аз съм все така неуверена в уменията си, в знанията си, в преценката си… и докато това е така, няма как да не се ужасявам от възможността да сгреша. И понеже съм на вълна цитати (естествено, други хора са ги казали тия неща по-добре от мен) – не съм практикувала достатъчно умението да греша и в това да има смисъл.

Мислех си, че ми е пределно ясно, че прекомерното напрежение, съмнение, чувство за вина, зацикляне в определени мисли има цена. Но някак наивно вярвах, че тази цена аз няма да я платя, защото съм взела мерки, ходя на терапия, осъзнала съм някакви неща, нали така, работя по въпроса, и казано накратко, това просто няма как да ми се случи.

Е, нищо подобно. Не мина много време и внезапно започна (отново!) да ми прилошава физически, даже без да има тригър, стресор, фактор, или която и да е от тези модерни думи. Осъзнах, че вълните идват към мен, както си стоя, а аз съм толкова шокирана, че не успявам да направя нищо, освен да гледам как вълната ме блъсва и понеже не мога да плувам, просто потъвам. Тази година прекарах ужасно много време под вода, или както обичам да казвам напоследък, твърде често гледах живота като през стъкло. Имах чувството, че животът върви около мен, че хората ж и в е я т, а аз не успявам, аз стоя зад стъклото, парализирана от страх, и просто не мога да помръдна.

Е, годината не беше само паник атаки и неясни лекарски диагнози! Тази година започнах да флиртувам с идеята, че все пак имам някакъв чар. Започнах да си казвам мнението повече, да боря FOMO-то си, да търся нещата, които ме удивляват, като Our Planet (чек ит аут, наистина е fascinating). Рязко намалих цигарите (и уау, даже не ми се пуши толкова). Отворих лаптопа на баща си, най-сетне, 6 години по-късно. Но това е история за друг път. Загубих един от любимите си учители. Върнах се в Лисабон, след 4 години saudade, и беше вълшебно. Удивително е, че краката ми помнят онова, което мозъкът ми уж беше забравил. И още нещо, по повод носталгията и прочее. Пораснала съм, остаряла съм дори, и това незадължително е нещо лошо. Сега съм различна и това е окей.

Все по-близо съм до приемане, и това също е победа. Целта не е да стана дзен. Целта е да приемам това, което съм, това, което се случва. Колко трудно е да не правиш нищо… медитацията ме учи на това. Йогата – също. И най-вече терапията.

Не знам как звучи всичко това, много се надявам да не звучи като мрънкане. Защото, бълийв ит ор нот, вече не съм чак такова мрънкало. И не съм отчаяна. Дори когато ми е зле, дори когато седна на някой ръб и се разрева, дори когато не знам отговора на нито един въпрос, все още имам надежда. И сърцето ми е широко отворено. И си мисля, че и това стига.

За финал:

Георги Дюлгеров разказва в един епизод на „Умно село“ как като дете бил силно впечатлен от картина, изобразяваща майка и дъщеря, които вървели по път, а над тях бдял един ангел.
И добавя: „Да, ако имаш вяра и вървиш по правилния път, сигурно един ангел винаги бди над теб. Но как знаеш кой е правилният път?“.