Verdens verste menneske

Hardly anything ever goes to plan.

And hardly anything here is mine. No, actually… nothing belongs to me.

And yet, these were my words, right?

Has anxiety made my face old?

Living with fear, not in it.

Googling. What for?

Meaningless conversations, relationships.

It’s not my job, it’s not my job, it’s not my job.

Telling it like it is.

Spring. The scent of something beautiful that will be gone soon. See also: You smell of spring. See also: the agony of spring.

According to several independent sources, I am beautiful. A little bit tacky to blurt it out like this. But still… it feels nice.

A lifetime of calibrating my wishes.

Apparently, I have not been forgotten.

Пролетта ухае на Нивеа с череша и на дъжд.

Днес не дишах дълбоко, не мислих рационално, не правих йога, не си пуснах нещо смешно, не си сложих червило, не направих нищо, което да ме извади от разрушителните ми тенденции. Няма да се тръшкам, че все така не съм се научила да греша, да рискувам, да махвам с ръка, да не съм отличничка, да съм по-така, по-лежерна, по-небрежна. Сигурно никога няма да се науча, ебаси.

Всъщност дори не се притеснявам. Не чувствам нищо. Докато се прибирах и слушах музика, бях в безтегловност, сякаш просто не съществувах. На никого не му трябвах, никой не искаше нищо от мен, никой не се чудеше къде съм… Можех да си стоя грозна и намръщена, без това да има каквото и да е значение.

Ами това е. С живота тренираме какво е да ни няма.