Днес не дишах дълбоко, не мислих рационално, не правих йога, не си пуснах нещо смешно, не си сложих червило, не направих нищо, което да ме извади от разрушителните ми тенденции. Няма да се тръшкам, че все така не съм се научила да греша, да рискувам, да махвам с ръка, да не съм отличничка, да съм по-така, по-лежерна, по-небрежна. Сигурно никога няма да се науча, ебаси.

Всъщност дори не се притеснявам. Не чувствам нищо. Докато се прибирах и слушах музика, бях в безтегловност, сякаш просто не съществувах. На никого не му трябвах, никой не искаше нищо от мен, никой не се чудеше къде съм… Можех да си стоя грозна и намръщена, без това да има каквото и да е значение.

Ами това е. С живота тренираме какво е да ни няма.