Всъщност всичко е много прозаично. Няма някаква дълбока причина, нещата понякога просто се случват по гаден начин.
Не знам защо обаче продължавам да мисля за болестта като за лично предателство от мен към мен. Все едно аз съм непременно отговорна за скапването на тялото (но явно не, както казахме по-горе), или все едно не е възможно тялото ми да ме предава.
Все така ми е трудно да се поставям на първо място и все така съм склонна да се пренебрегвам заради другите. Това не е никаква добрина, а себеомраза. Не е сладко, секси и мистериозно, тъпо е.
Когато нещо не е наред, започвам да се държа като дете, зациклям и ставам неспособна да вземам решения. В такива моменти отчаяно се нуждая някой да се погрижи за мен, не за друго, а защото аз самата не умея да се грижа за себе си.
Ще погледам дървото пред прозореца. Какво да се прави.
Ще ми се просто да живея в един квартал и в него да имам любим магазин, фризьорка, при която ходя от сто години; да се поздравявам със съседите си, кой знае, може дори да сме приятели. Да го познавам от-до, както познавам квартала, в който съм израснала. Да правя нови спомени, да се обърна назад към този момент след време и да кажа, Да, тук се случи това и това, Тук бях щастлива, Тук едно време имаше… Искам да се отпусна някъде, да знам, че това ми е мястото. Искам да създам живот, искам нещо свое, искам да пусна корени.
Преди седем години на този ден до мен достигна новината за смъртта на баща ми. Ако има едно събитие в живота ми, което го разполовява, то е това.
Трудно ми е да повярвам колко вода изтече оттогава, но дните наистина се нижат безмилостно, и ето ме тук, седем години по-късно.
Много неща научих за този период, това действително са най-турбулентните ми години. Сигурно щеше да е така и без загубата, но тя ме промени завинаги и заради нея научих неща, които може би иначе щяха да дойдат на по-късен етап.
1/ Тъгата не е линеен процес. Нещата не се случват по схема: губиш близък и се чувстваш ужасно зле, безпомощен, скърбиш, като това постепенно се поуталожва и минава. Не, скръбта е спирала, също като времето впрочем, а да се надяваме, и като живота. И досега има дни, в които се чувствам, сякаш току-що ми се е случило, раната се отваря, кръвта отново шурва и докато се озъртам и се питам Сега ли точно, усещам, че с времето все пак съм научила къде са превръзката и мехлемът, кои са нещата, които ми помагат да изплувам, и не че става по-лесно, но ти ставаш по-добър в оцеляването.
2/ Времето наистина помага. Но не в смисъл че нещо минава (вж. по-горе), а че животът ти позволява да се срещнеш с още от собствената ти скръб и колкото повече я опознаваш, толкова повече се сприятеляваш с нея.
3/ И на други хора им се е случвало. В загубата първоначално винаги се чувстваш ужасно сам. И ти наистина си сам: другите хора може да проявят емпатия, може да се опитат да разберат, но който не го е преживял, не може да те разбере напълно; а дори да го е преживял, това си е негов опит, който винаги е различен от твоя. Но постепенно започваш да побутваш егоизма и осъзнаваш, че да, и на други хора им се е случвало. Не е кой знае каква утеха, но все пак е някаква утеха, и това донякъде е достатъчно.
4/ Погледът ти се променя. Веднъж специално сравних свои снимки преди и след. Ами просто има нещо друго, не е мъдрост, не бих си приписала чак това; просто виждаш нещата с други очи, наистина.
5/ Загубата не те прави коренно различен човек. Не започваш да живееш за мига, да цениш всеки момент. Тоест – извинявам се, може някой да е успял, но моят опит показва друго. Напротив, имам чувството, че станах още по-вглъбена и педантична след загубата. Всичко все още живо ме вълнува, не успях да отсея важните неща в живота. Разбира се, на теория знам кои са, но да кажа, че не съм се ядосвала зловещо, че съм си разляла чая върху книгата или че не съм се тормозила за работа, би било чиста лъжа.
6/ Продължаваш да опознаваш човек дори след като си е отишъл. И с добро, и с лошо, разбира се. Ние наистина живеем в разказите на другите, в спомените им, в следата, която сме оставили у тях.
7/ Смъртта е врата. За мен смъртта отвори вратата към самата мен. Ако не бях изгубила баща си толкова млада, може би още дълго нямаше да посегна към себе си, може би още много време нямаше да се опитам да се опозная и с това да започна да си прощавам, да прощавам и на другите. Аз определено не съм най-добрият човек на света и понякога много се чудя дали изобщо съм добра, но смъртта ме накара да опитам да бъда.
депеш бяха любимата група на баща ми. на него дължа любовта си към тях. татко, някой ден ще ида на техен концерт и ще е все едно сме отишли заедно.
За пръв път на този ден не ми се правят равносметки.
Беше много трудна година. Една от най-трудните досега. В корена на всичко, разбира се, съм аз (или не, хайде: донякъде съм аз), но какво от това.
Пожелавам си здраве (най-сетне започнах да разбирам колко важно е наистина), смелост (каквато имах преди, защото знам, че е някъде в мен и дреме), милост към себе си (защото толкова неща щях да си спестя, ако се обичах повече) и весел, гъделичкащ смях (закъде сме без него). Тревожността ми и днес е с мен, но какво да се прави. Навици.
времето тук блика на тласъци – като петрола 