Всъщност всичко е много прозаично. Няма някаква дълбока причина, нещата понякога просто се случват по гаден начин.
Не знам защо обаче продължавам да мисля за болестта като за лично предателство от мен към мен. Все едно аз съм непременно отговорна за скапването на тялото (но явно не, както казахме по-горе), или все едно не е възможно тялото ми да ме предава.
Все така ми е трудно да се поставям на първо място и все така съм склонна да се пренебрегвам заради другите. Това не е никаква добрина, а себеомраза. Не е сладко, секси и мистериозно, тъпо е.
Когато нещо не е наред, започвам да се държа като дете, зациклям и ставам неспособна да вземам решения. В такива моменти отчаяно се нуждая някой да се погрижи за мен, не за друго, а защото аз самата не умея да се грижа за себе си.
Ще погледам дървото пред прозореца. Какво да се прави.