Онзи ден бях на концерт и през повечето време си мислех как до неотдавна бях от хората, които държаха непременно да са отпред. Към момента това е немислимо за мен. Паниката ме ограби от много неща, които обичах да правя.
Сандалите ми имат остър ръб и понеже вървя бързо, от време на време се удрям с този ръб в кокалчетата. Всеки ден кървя.
Постоянно имам усещането, че нещата, които за другите хора са лесни, рутинни, досадни дори, за мен са изпитание. Как стана така, че неща, за които преди не съм се замисляла, ми станаха толкова трудни? Чувствам се безсилна отвън и отвътре, написах на приятелка наскоро. Но в цялото това безсилие за пръв път имам чувството, че мога да стана и да си тръгна от нещата, които ме правят нещастна. Да, нещата, които ни правят странно свободни…
Не знам дали някога отново ще стана човек, който стои най-отпред… не само на концерти, ами и принципно. Не знам дали мога да се върна към това, което съм била – може би не. Голям праз, не беше толкова хубаво така или иначе. Може обаче да успея да си върна някои неща, например радостта. Да, ще си върна радостта, дори да трябва да гледам концерта от последния ред.
времето тук блика на тласъци – като петрола 