Знаем звука от пляскането на две ръце. Но какъв е звукът от пляскането с една ръка?

Тъкмо когато ме обземе нежност и си кажа Хайде и този път…,се изпълвам с горчивина и си казвам И защо?.

Гледам си профила в Линкдин и си давам сметка, че не знам нищо за себе си. Определям се чрез работата си. Не през уменията си, не през нещата, които обичам. Дори няма да отварям темата за комплексите си. Нямам идея коя съм, каква съм, що за човек съм без тревожността си, в какво всъщност ме бива. Толкова усилено се опитвах да се напъхам в някаква строга, ригидна обвивка, че сега не знам как да изляза от нея. Никога не съм се смятала за творческа личност. Възможно ли е да греша? Не знам как да се видя.

Явно ми е писано през няколко години да си задавам едни и същи въпроси, или може би просто не съм си научила урока. Дойдох ли всъщност на правилното място? Не знаех ли още тогава, че май това не ми пасва точно, но се почувствах длъжна да пробвам. Знаех. Но егото, самодоказването, самонаказването, постижения, постижения, постижения. Скоро си четох един пост тук – бях написала, че нещото, с което най-много се гордея, е колко съм успешна в работата си. Едва година по-късно тази формулировка ме отвращава. Нещата, които бяха толкова важни за мен, вече не значат нищо. Не искам да ръководя, не искам да се издигам, не искам да съм в спотлайт. Цялото това усилие ми донесе само тъга. Направих толкова жертви, и за какво? The grass is always greener, that’s for sure. Но какво да правя сега?

Вече няколко нощи се будя към 3 – 4. Предната нощ сънувах разказ на Селинджър, или поне така си мислех, но после, докато се опитвах да заспя, ми изплува, че съм сънувала коана в началото на Девет разказа, и то в някаква гадна, изкривена версия. Човек с една ръка. После се сетих кого бях сънувала, преди кошмарът за едноръкия човек да ме събуди, ядосах се и неусетно отново заспах.