Къщата на моето детство

Всъщност са две. Или поне две. Може би е редно да ги нарека домовете на моето детство. Но дом е твърде специфична дума, твърде заредена. Не мога да ангажирам всички скъпи на сърцето ми места с нея.

В детските ми очи беше огромна, дворът ѝ – още по-голям. На последния етаж имаше тераса, гледаща към слънцето, и една заключена стая, в която така и не влязох. В тази къща обикалях, тичах, говорех си сама (игрите на интровертното дете), лежах в един хамак, изплетен от въжета, четях от списъка за лятото, броях цветята, подреждах вестниците по дати. Ровех, ровех за някаква тайна, но не я намирах. Когато по-късно все пак научих тайните на семейството си, вече не бях откривателка. В двора на тази къща загубих една златна обица и после я намерих: малко чудо, една от първите ми утехи, че онова, което си загубил, понякога може да се върне при теб.

Имам запис от това място: съвсем малка съм, но всички са там: родителите ми, баба ми и дядо ми. Благодарна съм за този спомен, защото капсулира завинаги гласовете на близките ми, някои от които вече отдавна не мога да чуя.

След смъртта на дядо баба ми продаде къщата. Вчера се опитах да я открия на гугъл стрийт вю. Успях, но улицата, на която се намира, не е заснета добре. Не можах да стигна до нея, само я погледах отдалеч. Уви, някои неща, които сме загубили, не могат да се върнат при нас.

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s