Живях плътно с Ан Секстън в последните няколко месеца. Чувствата ми към нея са доста объркани, но съм благодарна, че имах възможността да опозная живота ѝ до такава степен. Бих могла да я презра, но не успявам. Съчувствам на тази сложно устроена жена. Ще ми се да не бе живяла в своето време, така може би животът ѝ щеше да е друг. Но друга щеше да е и поезията ѝ.
Изпитвам огромна умора, от умората, която те кара да гледаш в една точка. В мен винаги тиктака едно трябва, но честно казано, майната му. Не ми се самоусъвършенства (тенк год). Не ми се гледат обяви (лошо). Не ми се пише (скърбя за това). Почти всичко се усеща като насилие, и това го казвам аз, която много обича да издевателства над себе си. Това лято преживях поредния тежък период, просто ми е неудобно да го казвам, защото сякаш постоянно съм в такива периоди. Разбира се, А. ме утешава, че не е така, а аз се старая да ѝ вярвам, иначе докъде ще я докараме. Снощи сънувах, че ми казва, че прекратяваме терапията и това дълбоко ме разстрои. Ковидът е просто капакът. Надявам се обонянието ми да се върне, защото иначе как ще се наслаждавам на живота? Все още не съм изгубила желанието си да му се наслаждавам, да не стават грешки.
Реших да изчакам да се почувствам по-добре, за да напиша това. Все още нямам идея какво ще правя по-нататък, но точно в този момент някак не се тревожа за това. Радвам се на приятелите си, старая се да присъствам сносно в животите им. Прочетох няколко много хубави текста, свързани я с музика, я с неща около музиката, това лято, оставям ви един. Мда, музиката. Добре че я има музиката, пичове. Не знам какво щяхме да правим без нея.
времето тук блика на тласъци – като петрола 