Музикална равносметка ’22

Ladytron / High Rise

Ясно си спомням първите дни на годината, в които слушах тази песен. В нея имаше нещо зимно и остро. В мен имаше още от същото, плюс някакво отвращение, някакво усещане за терминалност.

Fink / Looking Too Closely

Февруари. Черна, черна завист и утехата, че отново вали сняг, че зимата още не е свършила. Февруари е скокът, който годината прави, за да стигне до пролетта. Не бях съвсем готова.

Max Richter / Whispers

Болоня, Флоренция през март. Гениалната приятелка през цялата година.

Bombay Bicycle Club / How Can You Swallow So Much Sleep

Обожавам BBC (ахах) от гимназията, а A Different Kind of Fix е великолепен албум от-до. Решителност и щастие в тъгата. Идеална за тъканта на април.

Silence / Belief

Още април. Вече не помня как открих тази песен и албум, но са малко съкровище и ви ги препоръчвам.

Steven Wilson / The Same Asylum as Before

Май. Една година по-голяма. Редовни бягства през уикенда. Лъх на свежест и свобода. Капсула на най-хубавата част от пролетта. Опит да приема, без да променям, да бъда, без нещо да правя.

Thievery Corporation / Water Under the Bridge

Юни. В крайна сметка всичко минава. Някои неща остават неразрешени, но и това е окей. Ето нещо хубаво, което успях да постигна: да стоя в некомфортното, поне що се отнася до емоционалното ми състояние. Да оставям някои неща както са. The things we didn’t do, the things we did, it’s water under the bridge.

Placebo / The Prodigal

Пласибо спокойно могат да вземат медал за любимата ми група, редом с другите ми любими групи, които просто не мога да класирам на друго, освен на първо място. Имам някои забележки към концерта им през юли, но последният им албум е прелестен, с достатъчно песни, които да ти напомнят защо обичаш музика(та им), и с идеален баланс между малко яростни и заядливи парчета и песни, на които ти иде да се разплачеш. Като тази.

Future Islands / A Dream of You and Me

Фючър Айлъндс ми напомнят лятото преди Португалия: не помня толкова наситено откъм преживявания време, и толкова свободно някак, бълбукащо, освежаващо, като да се гмурнеш в ледена вода, когато навън е адски горещо. Песента по-долу не прави изключение от тази тоналност. Чух я на живо този август. И не че непременно беше вярно в онзи момент, но донякъде ми се ще да беше (и всъщност защо хем мразя лятото, хем искам морето да ми даде някакъв баланс?). Абе… I asked myself for peace, and found a piece of me, staring at the sea.

Kate Bush / Running Up that Hill

Не съм забравила кой изпя тази песен по-добре (тук), но и аз гледах Stranger Things, и аз преоткрих оригинала. Септември, малко време за мен, много време за магистърската ми теза.

Death Cab for Cutie / Pepper

Първо, Death Cab са обич още от времето на One Tree Hill. Второ, новият им албум е шедьовър. Трето, тази песен е идеална за път през октомври, когато всичко още грее. И четвърто, нали знаете чувството, когато слушате нещо и толкова много ви харесва, че разширявате очи? Е, това беше тази песен за мен.

Massive Attack / Come Near Me

Ноември. Само това стига:

Could it be a strong case of fight or flight?
We never notice we’re slightly overworked
You’re self-conscious
Sweating beads of doubt
This can’t be right

The Cranberries / Dreams

През декември преслушвах основно най-въртяните ми песни за годината според Спотифай, но за завършек все пак избирам тази. Oh, my life is changing everyday, in every possible way.

________________

2021 // 2020 // 2019 // 2018 // 2017 // 2016 // 2015 // 2014

2022

Започна с един уж безобиден мъдрец, който само от време на време ме подсещаше за съществуването си, докато един ден не стана ясно, че болката няма да спре. Боледуване след боледуване, слаб имунитет. Цяло лято с паник атаки всеки ден. Бърнаут.

Осъзнах колко нещастна ме прави работното ми място, но и този път не събрах кураж просто да си хвана нещата и да напусна. И тази година не проявих смелост, не успях да пусна контрола, да направя нещо импулсивно, да кажа майната му за повече от пет минути в състояние на афект. И тази година не съумях да не се правя на жертва, да не се самосъжалявам, да не превръщам всяко житейско решение в огромна драма.

Защитих магистърската си теза, но това не ми донесе някакво особено чувство на удовлетворение. Така и не разбрах кое е моето призвание и имам ли нужда от него изобщо. Преводът все така ме блазни и все така е сред най-приятните ми занимания. И толкова. Не искам и не мога да го превърна в професия.

Станах кръстница, без да вярвам в Бог. А и аз – духовен наставник? Две от най-близките ми приятелки имат деца и животът се променя, не непременно за лошо. Просто има още повече хора за обичане.

Написах само две стихотворения и в мен се прокрадна мисълта ще се отнеса ли някога достатъчно сериозно към писането, за да имам друга книга. Но ето пак: мисля за писането като за задача, като за нещо, което трябва да изпълня. Може и така, и така. Зациклила съм в живота си и затова и писането ми цикли.

И тази година не се примирих със смъртта, нито с остаряването. Не разбрах какъв е смисълът от страданието и защо някои хора умират млади. Не успявам да намеря нещо, в което да повярвам абсолютно.

Спрях кафето и научих, че това може да предизвика също толкова учудени физиономии, колкото и спрях алкохола.

Попътувах. Видях няколко любими групи на живо. Имаше и смешки. Извървях стотици хиляди крачки. Опитах се да бъда щедра с времето си, да изслушвам близките си, да проявявам емпатия. Усетих вълна на огромна обич и подкрепа, която не знам с какво съм заслужила.

В ума ми тази равносметка изглеждаше по-различна, но…

За следващата година си пожелавам повече ведрина. Повече вяра, че каквото и да реша, не е фатално. Повече любопитство и вълнение. Повече йога и добър сън. Повече търпение към себе си и към другите. Повече приемане.

Sans changement

Понякога лежа и си представям, че чаршафите са крема сирене, а по възглавницата има мармалад. Облизвам се. За миг си вярвам, че животът е кухня. Че някой ще ме харесва такава, че аз ще се харесам такава. Перспективите се размиват в парата над тенджерата. В печката съм напълнила една тава желания, а на котлона се варят надеждите ми. Да омекнат. Да се преглъщат по-лесно – особено когато са неоправдани. Чакам животът да ми се поднесе на тепсия.

Трябва да спра да мисля в рецепти.

// писано на 28 април 2013 г.

same old story

В трамвая виждам момиче с mp4 и не мога да повярвам, че все още съществуват. Устройствата, не момичетата. Оглеждам се: дядо с дискинезия, симпатична млада двойка, жена, която вади стотинки, преброява ги внимателно и стиска шепа. И аз. На мен ми е лошо. Нищо ново. Странно как симптомите са винаги на една кофти случка разстояние.

Времето е спряло или не, върнало се е две години назад. Странно ми е отново да се возя в трамвай. Трамваят, моята константа. Сори, Рада Барутска.

Връщат ми се спомени от 8. клас, когато се правех на интересна и вместо с метрото се прибирах с тролей и трамвай, удължавайки си пътя неимоверно. Слушах Нирвана, четях българска литература и си мислех, че съм нещо особено. Сега е смешно, защото всеки си мисли, че е нещо особено на 14, но понякога това чувство ми липсва, защото все така не съумявам да приема посредствеността си.

Не успявам да изразя добре това, което чувствам. Позволих работата ми да смачка самочувствието ми, което и бездруго не е щедро раздадено. Вече изобщо нямам усещането, че мога да пиша или да редактирам. Знам, че това е от токсичната атмосфера и блабла, но какво от това. И сега не знам какво да правя. И все питам какво мога. А важно е какво искам.

Ще ми бъде мъчно за Овча купел, това знам със сигурност. Днес отново видях двете стари кучета, едното ми прилича на Бил Мъри, които живееха в къщички срещу трамвайната спирка миналата зима. Цяло лято не ги видях и мислех, че са си отишли завинаги. Но ето ги отново тук. Ето го и продавача на хотдог, макар че кой по дяволите би искал хотдог в 9 сутринта. Ще ми е мъчно за моста над Перловска река, за простора, за хоризонта. Обикновено реката е много незабележителна, но днес ѝ беше писнало. Беше преляла.