Monthly Archives: January 2023

Може

Може да нямам капацитет да бъда много добра приятелка в момента.

Може да съм благодарна за много неща и пак да искам и други.

Може да съм болна за пети път в последните 12 месеца.

Може просто да НЕ МИ СЕ чисти тази седмица!

Може и другата седмица да не ми се чисти.

Може да не мога да естетизирам дома си, защото нямам потребност, не съм креативна. Може и вкус да нямам.

Може още да не съм измислила какво точно значи дом за мен.

Може да не си намеря работа скоро.

Може изобщо да не си намеря работа.

Може наистина уменията ми да са безполезни и да се наложи да се преквалифицирам.

Може да искам да напусна и пак да ми е гадно, че напускам.

Може да имам PTSD и Стокхолмски синдром.

Може да съм толкова прегряла, че нищо да не ми се прави, нищо да не искам.

Може да ми стане мъчно, както си се возя в трамвая, и да се разрева.

Може да ми стане и смешно, и да се разсмея.

Може някой ден все пак да отида на гроба на баща си.

Може ретинолът да не успее да пребори ефектите на никотина.

Може никога да не допиша онова стихотворение за Витоша.

Може да не съм съгласна.

Може много да съм се променила.

Може да ми е писнал фейсбук.

Може животът наистина да става все по-сложен с годините.

Може. Важното е да може.

Something’s gotta give

То е като първата песен, която истински ти харесва тази година. Въздъхваш облекчено: нямаше защо да се тревожиш, че никога повече няма да откриеш нова музика. Всяка година стигаш до този извод, но всеки път чувството е победоносно. Или окей, нека моментът е друг: да отключиш входната врата в мига, в който чуеш кодата на песента в слушалките си. Понякога такива дребни знаци, че нещата се подреждат, подреждат и нещо в теб.

Това е най-странният януари от много време насам. Предизвестието ми тече и днес за пръв път от десет дни не се събудих в паника, че съм напуснала и че аз, момичето задача, правя нещо без план.

Разбира се, че ме е страх. Изпитвам и умора, и апатия, и носталгия, и нетърпение. Много скептицизъм. Може би малко вяра.

Не мисля, че е случайно, че се реших да напусна в деня, в който баба ми отлетя. Събрах смелост да се освободя, и сякаш тя направи същото. Като дете ми уйдисваше на всичко. Взимаше ме от училище и ми носеше „Зайо Байо“ с лук, както обичах. Все бързах да се прибираме, за да си гледам сериала (вече бях тежко зарибена по латиноамериканските сапунки), въпреки че тя все искаше да вървим по-бавно, да хванем рейса. Спорехме дали едно дърво е липа или акация, не помня кой за какво настояваше, но вероятно тя е била права. Обичаше цветя и градини, обичаше да си гледа нещо, и я биваше. Правеше най-вкусния тиквеник на света и можеше да изплете всичко. Веднъж седна срещу мен, запали си цигара и с мистериозен глас разкри: „Сега ще ти споделя нещо, което все още не съм казвала на никого.“ Имаше красиви ръце и добро сърце, лесно се натъжаваше от всичко, но беше оправна и своенравна. Използваше лафчета като „селтик“ за човек от село (каквато беше и тя) и любимия ми „Няма месено и обесено“, тоест няма нищо перфектно. На първия ми учебен ден беше човекът, който ми поля вода, за да ми върви, а на изпращането в 12. клас, когато бях с рокля, която не можех да закопчая сама, тя дойде и я закопча вместо мен.

Оттук нататък – не знам. Засега ми е важно да се върна към писането под някаква форма, и нямам предвид поезията, а писането като работа, като умение, като нещо, което всъщност ми се прави. И да бъда добра дъщеря. Това е.