Something’s gotta give

То е като първата песен, която истински ти харесва тази година. Въздъхваш облекчено: нямаше защо да се тревожиш, че никога повече няма да откриеш нова музика. Всяка година стигаш до този извод, но всеки път чувството е победоносно. Или окей, нека моментът е друг: да отключиш входната врата в мига, в който чуеш кодата на песента в слушалките си. Понякога такива дребни знаци, че нещата се подреждат, подреждат и нещо в теб.

Това е най-странният януари от много време насам. Предизвестието ми тече и днес за пръв път от десет дни не се събудих в паника, че съм напуснала и че аз, момичето задача, правя нещо без план.

Разбира се, че ме е страх. Изпитвам и умора, и апатия, и носталгия, и нетърпение. Много скептицизъм. Може би малко вяра.

Не мисля, че е случайно, че се реших да напусна в деня, в който баба ми отлетя. Събрах смелост да се освободя, и сякаш тя направи същото. Като дете ми уйдисваше на всичко. Взимаше ме от училище и ми носеше „Зайо Байо“ с лук, както обичах. Все бързах да се прибираме, за да си гледам сериала (вече бях тежко зарибена по латиноамериканските сапунки), въпреки че тя все искаше да вървим по-бавно, да хванем рейса. Спорехме дали едно дърво е липа или акация, не помня кой за какво настояваше, но вероятно тя е била права. Обичаше цветя и градини, обичаше да си гледа нещо, и я биваше. Правеше най-вкусния тиквеник на света и можеше да изплете всичко. Веднъж седна срещу мен, запали си цигара и с мистериозен глас разкри: „Сега ще ти споделя нещо, което все още не съм казвала на никого.“ Имаше красиви ръце и добро сърце, лесно се натъжаваше от всичко, но беше оправна и своенравна. Използваше лафчета като „селтик“ за човек от село (каквато беше и тя) и любимия ми „Няма месено и обесено“, тоест няма нищо перфектно. На първия ми учебен ден беше човекът, който ми поля вода, за да ми върви, а на изпращането в 12. клас, когато бях с рокля, която не можех да закопчая сама, тя дойде и я закопча вместо мен.

Оттук нататък – не знам. Засега ми е важно да се върна към писането под някаква форма, и нямам предвид поезията, а писането като работа, като умение, като нещо, което всъщност ми се прави. И да бъда добра дъщеря. Това е.