Не знам дали всичко ще е наред, но каквото и да е, ще трябва да го посрещна, каза моята скъпа приятелка С., и е права. Не желая да прекарам целия си живот в опити да избягвам опасността, бих искала да се науча как да я посрещам, как да я приемам.

Занемарила съм блога си и това е факт.

Не мога да обясня какво изпитах, когато видях майка ми да полага урната на своята майка в земята. Колко буквален е понякога кръговратът на живота: естественият път на всички нас е да изпратим онези, които са ни довели в този свят, да ги предадем на следващия свят. Беше тъжен повод, разбира се, но роднините ми го направиха някак комичен, и слава богу, защото за пръв път от много време усетих, че и аз имам семейство. Това ми е голям комплекс, ето, признавам си го. Мислила съм си как моето семейство е майка ми, и не че това не е достатъчно, но винаги съм си мечтала за усещане за сплотеност, да бъда част от нещо по-голямо, с корени… Е, и аз имам корени. Гложди ме само колко много всъщност така и не научаваме за родителите си. Ето, дори баба ми, която смятах за един от най-откритите хора, си е тръгнала със своите тайни. А за тайните на баща ми дори не бих могла да подозирам… Давам си сметка, че това е проблемът да преживея тази загуба (доколкото изобщо има как да преживееш загубата на родителите си) – белите петна. Чувствам се онеправдана от живота, че ми отне възможността да опозная баща си, че не ме остави да порасна малко, да узрея, за да усетя сили да потърся път към него.

Още по-странно усещане ме разчовърка, когато ми се обади брат ми. Мисълта, че имам толкова близък кръвен роднина, който, по всичко личи, ще заприлича ужасно на баща ми, не спира да ме изумява. Кой знае, може би някой ден ще имаме какво да си кажем… Може би ще успея да отговоря на някои от неговите въпроси и така да му дам това, което на мен няма кой да ми даде.

Както и да е, както бих казала в живия живот, след като съм се открехнала за травмите си.

Снощи сънувах, че ме канят за редактор, което е напълно естествено отражение на факта, че всъщност си харесвах работата и въпреки гръмките ми изказвания в стил приключвам с книгоиздаването, причината да напусна нямаше общо с естеството на това, което правех. Всъщност не знам какво искам. Хубавото е, че усещам нужда от изява, творческо ми е, а пък в същото време не знам какво бих работила и като цяло вече не държа да горя в работата си. Чувствам се като кифла, която търси себе си, но и това е комплекс, опитвам се едва ли не да се оправдая пред себе си за нещо. За какво? Ми нямам ли право и аз да потърся смисъла?

Advertisement