Днес е петък и публикувам това стихотворение на Анна Лазарова, защото го намирам за разкошно. Избягвам да го казвам, защото има място за всички ни, нали, но да можех да пиша така!

Чертичките са на моята приятелка Доротея.

Много ми се иска няколко месеца да поживея на морето, извън сезон.

А дали ше може

Да не се правя, че всичко е супер, и да се усмихвам дори когато получавам лоши новини или когато нещо просто не ми харесва. Да не си подбирам думите и да не внимавам в реакциите си, защото да не би случайно някой да се почувства зле. Тъп угоднически импулс. Е, разбира се, има ситуации, в които внимавам съвсем съзнателно, все пак не искам да ме възприемат като високомерна, което и бездруго е предизвикателство, защото… ами просто така изглеждам, така говоря.

Постоянно си въртя едни и същи теми, видно е, тази за границите ми е особено важна и болезнена. В последните няколко години се понаучих да казвам не, когато хората ми се качват на главата, когато ме използват единствено за да запълнят някакви празнини или когато имат нужда от отдушник. Да, научих се да казвам аз съм дотук и това не е за мен, само че го изричам… пред себе си. Все така не умея да влизам в конфронтация, не успявам да кажа това, което правиш, ме наранява, просто се затварям и прекъсвам контакт. Доста е незряло и показва онази част от мен, която все още иска да бъде приласкана, потърсена и утешена. Понякога съм просто едно голямо бебе.

Отделно от това, сънувах много ярък и емоционален сън, сънувах нещо, което ми се е случвало, но дори в съня ми ситуацията се разви точно както и в живота. Само че този път, в съня, като компенсация, не хранех илюзии, че нещо може да е другояче.

Животът ми е пълен с източни стаи

Навсякъде, където съм живяла,
един прозорец, сочещ на изток, ми доказва,
че слънцето все пак изгрява.
Понякога играта на лъча с прашинката,
докато всичко е още безупречно тихо,
ме утешава.
Друг път природата безмилостно признава,
че дните продължават,
независимо от нашето присъствие.
Толкова смърт, а още не знам в какво да повярвам,
освен че с живота тренираме какво е да ни няма.
Къде отиваме, когато залязваме,
когато мракът с нас разполага?
Не знам, казваш, стига с тези вечни черни мисли.
Не се тревожи. Отвътре съм светла. Соча на изток.

all the rage back home

Два часа в жегата, газене из висока трева, почти се примирих, че аха съм се решила, и няма да стане. Но го открих. Най-после дойдох на гроба ти, татко. Отне ми осем години.

Оказа се, че не е страшно, но може би точно защото е минало толкова време. Каквото и да кажа по темата, излиза някак сълзливо и глупаво. Помня ясно онази година и загубата на невинността. И осъзнаването, че нещата трябва да се казват, докато човек все още има време.

На теория е лесно. Най-вероятно нямаше да те потърся, нямаше да се опитам да разбера и нямаше да успея да ти помогна. Загубата ти ме промени завинаги, и това е и добро, и лошо, но най-вече просто е. И за мен е важно да си спомням.