observations

Толкова съм прозрачна в завистта си, в ревността си… понякога ме обзема такава гадна жлъч, че ме е срам. Друг път пък съм толкова дзен, че ставам почти великодушна. Това лашкане е доста типично за мен, когато преработвам емоция. А защо я преработвам чак сега? Защото едва сега изобщо я признавам. Но завистта не ми помага. Нищо нямаше да бъде различно, дори аз да бях различна. И да бях друга, и да не бях изобщо себе си…

Единствената ми утеха е, че и преди съм се чувствала така. И всъщност не е ли това утехата ми винаги? Досега съм научила единствено, че онова, което е пораждало най-силна завист у мен, след това ми се е виждало страшно престорено, маниерно и неприятно. И все пак…

Защо всъщност е нужно всичко това? Колкото и да надничам в чуждата градина, цветята там ще са все така изкуствени. И нищо няма да промени това.

The Division of Parts (1)

От известно време подбутвам една поема на Ан Секстън. Превела съм само първата част и я оставям тук да отлежава, въпреки че има какво да се желае.

1.
Майко мила, моя Мери Грей,
някога жителка на Глостър
и графство Есекс,
фотокопие на завещанието ти
пристигна с днешната поща.
То поделя парите.
Като съдя по богатството си,
аз съм една трета от дъщерите ти,
или пък съм сама царица
в застиналата дневна,
и ям хляб и мед.
Днес е разпети петък.
Черни птици кълват по перваза ми.
Палтото ти – в гардероба ми,
пръстенът с камък – на ръката ми,
безвкусната животинска кожа,
която не знам как да нося,
се настанява върху ми като дълг.
Преди седмица, докато мартенските бури
удряха по къщата ти,
подредихме вещите ти: купчини
писма, семеен сервиз с прибори,
очила и обувки.
И като на цинична Коледа, с везни,
фалшиви, занулени,
хвърлях дарове, които не съм пожелавала.
Сега часовете на Кръста
се превъртат. В Бостън набожните
насочват студените си колене
към сладкото мъченичество,
което Исус е предвещал. Моята уместна тъга
е твърде обичайна, за да я отбелязвам; и все пак
възнамерявах да страдам,
а не успявам. Костите ми на янки
не се радват да виждат смъртта
в грозните ѝ часове. Черни птици тракат
по прозореца ми
и Великден ще прибере дрипавия си син.
Суетнята на обожанието,
на което ме научи, Мери Грей,
е вехта. Преструвам се,
че помня вяра,
която не притежавам. Спъвам се
в смъртта ти и Исус, непознат за мен,
изплува над
християнския ми дом, понесъл
трънения си венец. Хвърлила съм жребия,
една третина съм откраднала
от теб. Времето, което размества
владенията, ме въоръжава
с дрехите ти, но не и с печал.

Моника ми разказа, че на дипломирането си се запознала със сляпо момиче, което я разпитвало за обстановката, кое как изглежда. Питала я за цвета на тогата и Моника ѝ казала, че е в черно и червено. Червено, като червено вино, нали си пила?

Вчера беше премиерата на „Навици“. (Мина приказно! Толкова съм доволна, че още ме държи.) Още не успявам да си обясня защо от един момент нататък тревожността ми потъна някъде и усещах само странно спокойствие. Свикнала съм дори в най-добрите си моменти да съм леко тревожна, така че това наистина ме изуми. Може да не вярвам в голямата любов, но вярвам в сродните души. Има хора, с които имам някаква кармична, особена връзка. И ето, наистина има нещо, защото като никога аз не се притеснявах изобщо, а Моника беше нечувано тревожна. Пожелавам на всеки по една Моника, която да му взима страха.

Покрай един въпрос се позамислих пак за последното, което говорих с терапевтката си: че е страшно колко съм свикнала да се шегувам с тъгата си, с проблемите си, с разочарованията си. Аз не се чувствам комфортно да кажа, че не се чувствам добре. Не ми е удобно да съм тъжна. Махвам с ръка и казвам Да, много е тъпо/гадно, ама квот такоа. Толкова старания положих да съм обрана, умерена, да не се засягам, да не се впрягам, да го играя преодоляла всичко, а сега трябва да развържа тоя възел и да се върна пак към уязвимото си аз, на което обърнах гръб преди няколко години, когато ме беше ужасно срам от това, че съм тъжна. Тоест… не че трябва да го развържа. Но искам.

А. ми каза нещо друго. Чудесно е, че тоя камък ти е служил за вдъхновение. Но от него е останало само това. Вдъхновение. Даже и то не е останало, защото вече си го написала. И просто се питам… няма ли да е добре да го оставиш? Да видиш какво ще е без камъка?