Понякога е и това

Следобед, три часът. Офисът е полупразен. Мъртво време. Толкова е тихо, както на язовира край Огняново. Накъдето и да се обърнеш – тишина. Водата е почти замръзнала. Мога да постоя тук задълго, но все пак тръгвам. Мъчително, с нежелание, и все пак някак припряно.

Може

Може да нямам капацитет да бъда много добра приятелка в момента.

Може да съм благодарна за много неща и пак да искам и други.

Може да съм болна за пети път в последните 12 месеца.

Може просто да НЕ МИ СЕ чисти тази седмица!

Може и другата седмица да не ми се чисти.

Може да не мога да естетизирам дома си, защото нямам потребност, не съм креативна. Може и вкус да нямам.

Може още да не съм измислила какво точно значи дом за мен.

Може да не си намеря работа скоро.

Може изобщо да не си намеря работа.

Може наистина уменията ми да са безполезни и да се наложи да се преквалифицирам.

Може да искам да напусна и пак да ми е гадно, че напускам.

Може да имам PTSD и Стокхолмски синдром.

Може да съм толкова прегряла, че нищо да не ми се прави, нищо да не искам.

Може да ми стане мъчно, както си се возя в трамвая, и да се разрева.

Може да ми стане и смешно, и да се разсмея.

Може някой ден все пак да отида на гроба на баща си.

Може ретинолът да не успее да пребори ефектите на никотина.

Може никога да не допиша онова стихотворение за Витоша.

Може да не съм съгласна.

Може много да съм се променила.

Може да ми е писнал фейсбук.

Може животът наистина да става все по-сложен с годините.

Може. Важното е да може.