Днес баща ми щеше да навърши 51. Скоро го сънувах. На сутринта осъзнах, че предният ден е било Задушница. Мразя всички възпоминателни обичаи, не ходя на гробища и не влизам в църкви, но това съвпадение ми хареса. Напомни ми, че има дни с особен заряд, и че понякога ние усещаме този заряд. Може би не е случайно, че го сънувах около рождения му ден. В съня си му бях ядосана, както винаги. Нещо не правеше както трябва. И не беше точно мъжка фигура… в него имаше нещо андрогинно. Скоро сънувах и майка си. Щяхме да заминаваме някъде, да летим със самолет. Вече щяхме едва ли не да се качваме, но тя до последно стоеше с легенчето от Секюрити и се вайкаше, че трябвало да измисли как да се върне, трябвало да провери някакво разписание, легенчето преливаше от всякакви вещи, нямаше време… аз се изнервих и започнах да прибирам каквото където сваря, повтаряйки Сега ли точно ще се занимавам с тези боклуци. Майка стоеше до мен, но не говореше. Когато се събудих, осъзнах, че в съня съм била и себе си, и майка си, че образът на майка ми всъщност е бил моят образ, и нещата, които са ме подразнили, са неща в самата мен. Чудя се защо напоследък сънувам родителите си по-скоро като мълчаливи фигури, отколкото като активни участници. Може би ги възприемам все повече като свои отражения, а не толкова като влияния. Когато съм се родила, са били по-млади от мен сега. Щях ли да ги харесам, ако ги срещнех като свои връстници? Щяхме ли да говорим на един език?

стари стихотворения, които още стават. част 2

Прекарах няколко дни с над осемстотинте си чернови в този блог… има толкова много неща, които съм искала да кажа в един или друг момент, но не съм. Може би съм ги смятала за глупави, за слабо писане, за прекомерно споделяне, може би не са пасвали на образа, който съм си градяла в даден момент… Радвам се, че някои чернови така и не са видели бял свят. Не защото ме е срам от тях, а защото не намирам нищо кой знае какво в написаното. Не знам дали стихотворенията по-долу, както и тези от предната публикация, изобщо са били във файла с „всичките“ ми стихотворения, който бях събрала за книгата. Вероятно не. Хареса ми този акт на рециклиране, защото вече не изпитвам чак такъв срам от писането си, а и смятам, че в тези стихотворения има дух, какъвто имат нередактираните стихотворения; има закачливост и самоирония, и тъкмо толкова драматизъм, че да се познае, че съм аз. Въобще доволна съм. Срещнах себе си и не се уплаших. Черновите са голяма работа.

——-

Възмущението започва чак от върха
на грижливо прихванатия ѝ кок, пропълзява
по хлътнатината на слепоочието, блъсва се
в ръба на веждата
и се стича по все още леко закръглената ѝ буза.
Тя е жена и никоя сълза не ѝ е чужда.

//

Исках да ти напиша само ред, например Чуй втората песен от третия албум на еди-коя си група,
или Вж. страница 26 от любимата ми стихосбирка.

Исках да ти напиша съобщение, в което звуча много обрано, но и някак небрежно,
като в картичка – Аз съм тук и там, живея на сладолед, топло е като в пазва.

Исках да ти напиша делови мейл, по всички правила на формата, с встъпителна част, изложение – аргументи за и против нашето общо бъдеще, за да видиш, че вече съм зряла и мога да мисля трезво, и евентуално един послепис, в който ти казвам колко много те обичам, и с това съсипвам впечатлението по-горе.

Исках да ти напиша писмо, протяжно като скуката, в която бих живяла, ако те няма. Да ти кажа, че и в простите числа всичко е наред, но без теб животът би бил толкова равен и толкова пуст.

Когато пиша, в известен смисъл винаги пиша на теб. Всъщност само това исках да ти напиша.

//

Ако те питам обичаш ли ме, ще кажеш да,
разбира се,
със сигурност,
винаги
и по принцип,
но изчакай малко, защото
точно сега имам работа.

//

Декември е топла, тиха, тъмна стая,
през декември лежа, гледам тавана,
както толкова пъти досега,
но въпросът е друг, този въпрос не съм си задавала.

Гледам ги двете, едната по-светла, другата по-тъмна,
гледам ги как ту избледняват, ту изравняват цветовете си,
гледам и не знам на какво се надявам. Коя от двете е по-вярна.

В края ще знаеш как се чувстваш, казва,
не разбира, че аз вече знам,
и не спира да повтаря, че
такова решение не се взема предварително
и не са хубави тия неща, дето ги говориш, девойче.

В огледалото виждам майка.

//

Всичко ще бъде забравено,
ще изоставя смелите решения,
думата, която дръзва,
писането като в транс,
стъпките, които бързат,
ще поправя грешките,
и даже няма да допускам,
и ще бъда бяла и прозрачна.
Съвършена. Като мъртва.

//

тя е
строга
педантична
дрехите без гънки
животът – опънат
прилежността
и дисциплината
са ѝ втора природа
„Как искам само – казва, –
как искам само някой
да ме вземе
несериозно.“

//

той ме обича такава каквато съм
такава съм каквато ме обича
съм каквато обича той
каквато такава

//

Такъв ден: отровен,
затворил в две скоби
лятото.
Над теб – небесният простор,
Господ тъкмо е прал на ръка
добродетели.
А ти беше добро дете,
но нямаш Господ,
което понякога е неудобство.
В такива дни не знаеш на какво да вярваш,
освен в един огромен облак
и че небето някъде оттатък е синьо.
Ако не се обърнеш, няма да Го видиш.

//

Тук започна всичко:
тук тебеширът в ръката ми
заочертава кръга, в който живях цял живот:
хората, които обичах,
онова, от което което си тръгнах,
онова, при което се върнах,
борбата и справянето,
и хлябът, и ножът.
Сега завършвам кръга и заживявам в него,
докато гледам как нещата, които създадох,
поемат по свой път,
дишат някакъв друг въздух.
А аз оставам кислородна бутилка,
вещ от първа необходимост
в предишен живот.

//

И ние вървим, всеки по пътя си, обезверени,
без вяра и господ. Ужасно неправедни.
За да останем заедно в друга вселена,
налага се да се разделим в тази.

//

Мога да напиша и да не напиша това.
И аз не съм по-различна. Мога да не се обадя
повече след тази вечер, мога да
изляза и да не се върна. Мога да избягам надалеч.
Мога да измислям смисли. Мога да превърна
почти всяка тъга в стихотворение, мога да
се смея, все едно че няма нищо, и понякога
дори мога да съм най-забавният човек в стаята.
Мога да кажа, че ми е все тая и да повярвам.
Мога да изляза без червило и зарядно. Мога да
не задавам въпроси, да не се презастраховам.
Мога да не бързам и да съм спокойна. Мога да се
примиря с каквото не ми е било писано. Мога.
И дано поискам.

стари стихотворения, които още стават

1/

Исках да остана

Крачките ти са по-големи от теб,
защото пътят, по който вървиш, не е твоят.
Опитваш да се настигнеш,
но напразно: това не си ти. И тези думи,
които ронят устните, не ти принадлежат,
и тази песен, която си тананикаш,
звучи фалшиво в диафрагмата.
Обувките хлопат, дрехите се разпадат по тялото
Всичко подсказва, че си останал, а не е трябвало.

И не знаеш от колко време
не си срещал себе си.

2/

Пречупва се мракът, прорязан от очите ви,
нали сте съдници завинаги:
бъдете,
държите отговорите в ръцете си,
заключени са между пръстите, потрепват в шепите,
потрепват отговори на въпроси, дето никой няма да зададе.
Потъпчете си верите, препсувайте верните пътища,
които никога за нищо не стават, които не водят доникъде.
Задръжте си виковете, камъните, прегрешенията,
вземете си правилните животи, праволинейните решения,
сдъвчете непорочното и го изплюйте на улицата,
сграбчете ме, разрушете греховете на лудата.

3/

гледа ме въпросително и в кавички
беше ме помолил да не го цитирам

4/

синьото под ноктите и синьото по устните
измръзвам те до стойности на собственото си допускане
дантелата, която съм наметнала наместо кожа
короните, натруфени с пудра захар, пробождат
и храстите, тези парчета щолен, които реже нощта
горчилката от тяхното преглъщане.
дванайсет кръга на пътуването ми до вкъщи
финалът винаги е адът
заобикалям се, въртя се, пръсвам се от яд, но пак не пасвам
живяла съм преди да срещна себе си и пак не съм пораснала

5/

аз казвам: смъртта е липса
а не отсъствие

6/

the vinyl records scattered on the floor
remind me we won’t last
someone’s gonna come and pick them up
someone’s gonna come and pick me up
and fold them neatly in their cases
and fold me neatly in a suitcase
and never play them again
and never play me again

____

… to be continued

I’m the damage done, your scar of yesterday

Снощи сънувах, че съм в метрото и избухва пожар. Спогледах се със Стивън Фрай, който сякаш ме питаше Кого да извикам, и му казах Няма време. Махнах на всички да тичат към изходите и натиснах бутона за пожарната аларма с отривисто движение. После излязох навън и продължих да гася пожара.

Много ми хареса този сън. Все по-рядко се виждам като силна жена, която може да се мобилизира, която може да спаси положението или да действа в криза. (Интересно, тази нощ сънувах и че едри мъже сядат до мен и веднага им казвам да се разкарат – може би нямам нужда от силни мъжки фигури толкова, колкото си внушавам.)

В последния месец тревогата ми ме смазва. Страхът от следващата паническа атака, която всъщност не е гарантирана, ме е стиснал здраво и не пуска. Психосоматичните ми симптоми се върнаха, и казвам това не за да се самосъжалявам, а като наблюдение, от което още не зная какво да извлека. Тялото ти иска нещо да ти каже, казва Антония. Тялото ми винаги иска нещо да ми каже. Не може ли по-ясно? Нямам цялото време на света да гадая. Изтощена съм от себе си, опротивявам си, не мога да приема, че това съм аз. Привидно изглеждам съвсем нормална, но маската е правилно поставена, това е всичко.

Не мога да се свържа с женското в себе си. Вече не се чувствам просто смотана и сдухана. Всъщност дори не се чувствам грозна. Чувствам се безполова. Упоена.

Естествено, цялата тази самоненавист идва ръка за ръка с неистова нужда от одобрение. Само че, учудващо, не мъжко, ами женско. Нелепото е, че мисля, че имам нужда от одобрението на жени, за които съм почти сигурна, че в един момент са имали нужда от моето одобрение. Не искам това да звучи егоцентрично… а по-скоро като сестро, разбирам те.