стари стихотворения, които още стават

1/

Исках да остана

Крачките ти са по-големи от теб,
защото пътят, по който вървиш, не е твоят.
Опитваш да се настигнеш,
но напразно: това не си ти. И тези думи,
които ронят устните, не ти принадлежат,
и тази песен, която си тананикаш,
звучи фалшиво в диафрагмата.
Обувките хлопат, дрехите се разпадат по тялото
Всичко подсказва, че си останал, а не е трябвало.

И не знаеш от колко време
не си срещал себе си.

2/

Пречупва се мракът, прорязан от очите ви,
нали сте съдници завинаги:
бъдете,
държите отговорите в ръцете си,
заключени са между пръстите, потрепват в шепите,
потрепват отговори на въпроси, дето никой няма да зададе.
Потъпчете си верите, препсувайте верните пътища,
които никога за нищо не стават, които не водят доникъде.
Задръжте си виковете, камъните, прегрешенията,
вземете си правилните животи, праволинейните решения,
сдъвчете непорочното и го изплюйте на улицата,
сграбчете ме, разрушете греховете на лудата.

3/

гледа ме въпросително и в кавички
беше ме помолил да не го цитирам

4/

синьото под ноктите и синьото по устните
измръзвам те до стойности на собственото си допускане
дантелата, която съм наметнала наместо кожа
короните, натруфени с пудра захар, пробождат
и храстите, тези парчета щолен, които реже нощта
горчилката от тяхното преглъщане.
дванайсет кръга на пътуването ми до вкъщи
финалът винаги е адът
заобикалям се, въртя се, пръсвам се от яд, но пак не пасвам
живяла съм преди да срещна себе си и пак не съм пораснала

5/

аз казвам: смъртта е липса
а не отсъствие

6/

the vinyl records scattered on the floor
remind me we won’t last
someone’s gonna come and pick them up
someone’s gonna come and pick me up
and fold them neatly in their cases
and fold me neatly in a suitcase
and never play them again
and never play me again

____

… to be continued

Falling swiftly overboard

От време на време из стаята се разнася птича песен. Само от време на време, защото още е март и пространството не е готово да понесе толкова категорични заявки за смяна на времето. Прозорецът гледа на изток, това ме напряга. Обичам намеците за пролет, но винаги жадувам сянката. Защо ли си мисля, че това е повече реалност, отколкото метафора. Търся раната, търся раната, търся раната. Скоро за втори път имах паник атака и да, много са различни с тревогата. Паниката е рязка, поглъщаща, след нея рязко ти се доспива. Тялото е абсолютно изтощено. Тревогата е по-тиха, дълбае бавно, но сигурно, бълбука си нещо там, може да вършиш това-онова, докато трае, но ако не внимаваш, изкипява; чистенето е досадно, бавно и трудно. В главата ми се готви малка революция: чудя се дали най-сетне просто да не призная, че тревожността е неизкоренима част от мен, че аз съм такава и толкова, дали това ще обезсили усещането, или ще послужи като двигател… И все пак аз съм такава, но не съм само такава. Светът е пълен с изходи.

Pink Water 2

Помня го ясно
зима късен следобед разбира се мъглата
както винаги убийствена в този мъртъв град
който не прилича на себе си вече няма нищо общо с мен
и който ми се струваше толкова сив след като се върнах
много дълго се връщах на себе си много дълго изплувах
но вече бях оцеляла веднъж и знаех че сушата е някъде там
дори когато не я виждам

Ти ми каза нещо
толкова абсурдно беше че дори не се засмях
помня само мислех колко късно приижда към мен тази тъмна река
колко ненужно е да си говорим тези глупости в тази задимена обстановка
колко ми е писнало от тези празни приказки
поисках да отворя прозореца да се върна обратно
жаждата за бягство още не беше съвсем утолена
Насред водата устните ми все пресъхнали

Не знаеш но малко по-късно прочетох една твоя тайна
по-късно когато се сбъдна се зарадвах
че все пак оставих онази бележка
не си бях драскала просто
както те излъгах
знаех
както сигурно съм знаела винаги
по-добре ръцете ми студени
по-добре ръцете ми празни