Няма много неща, които да правиш в апартамент, пълен само с вещи, никога с хора.
Десет минути лежах. Таван като таван, какво да му разсъждавам. Поне се взираме в едно и също парче бетон, преди да заспим. После станах, разходих се от единия край на стаята до другия, после от единия край на апартамента до другия – уча се на дистанция в малки пространства. Тези разходки са тренировки на сухо за момента, в който разстоянията ще са огромни и естествено, непреодолими. Билетите все още са скъпи…, скъпи.
Измих нощта от себе си, проветрих я от стаята, разтребих, нахвърлях си някои дребни бележки за деня.
Мина ми през ума да вляза в ролята на леко параноична жена, която търси нещо подозрително, но първо се оказа, че невротичната ми рокля е за пране, второ, вече знаех всичко наизуст, а и съм се научила, че някои въпроси е по-добре просто да не ги задаваш. Пък и всъщност няма много за питане в един апартамент, пълен с вещи, никога с хора.
Седнах и зачаках спокойно (казах, невротичната ми рокля беше в пералнята). И тогава изпадна тя. Следата.
Моментално се заех да я разкарам, мръсницата с мръсница. Отворих всички прозорци, врати – следата обаче е тъпа като пчела, загубила се между щори, не може да си намери пътя обратно в широкия свят и това е. Викам си, ще взема метлата. Е, взех я, ама следата си стои, явно не я е страх, че ще я замета и няма да се ожени. Метнах ѝ един мокър парцал – не се удави. Ритах, тропах, мачках – не се дава, явно има висок праг на болка. Разбира се, няма какво да се прави с една следа, освен да я следиш, но съм се зарекла, че на подобни измамници няма да вярвам вече. Нали ги знаете тия страшни истории за баби, които си дават парите под възглавниците на непознати? Не е телефонна измама, причината е следата. Следата от истина.
Следата иска да бъде разкрита и веднъж забелязана, наднича отвсякъде. Аз обаче категорично реших, че няма да следвам някаква следа. Реших, че този фарс не може да продължава повече и излязох – много внимателно, на пръсти. Беше ме страх да не се усети и да се обиди. Обаче на следата такива не ѝ минават. Аха бях излязла навън и я усетих. Беше се намъкнала в обувките ми и убиваше ли, убиваше. Егати, наистина ли не можеш да си тръгнеш отнякъде без следа?
Качих се обратно без особено желание и след две минути отново бях на булеварда.
Няколко часа по-късно собственикът на апартамента намери на хладилника една бележка, която изглеждаше надраскана набързо и се четеше трудно:
Никога повече няма да си купувам обувки 36-и номер!
Впрочем да се ходи бос е изключително полезно.
*Между другото, точно във вечерта, в която писах тоя разказ, ми се обадиха телефонни измамници. Съвсем наистина. Казаха: „БлъснАх се с мерцедеса.“ Това го споменавам, защото се оказва, че наистина това, което пишеш, се сбъдва. Може би малка част и може би най-незначителната, но все пак.
времето тук блика на тласъци – като петрола 