мило дневниче,

За да превъзмогна мрачния съботен следобед, решавам да си направя среща с града. С пола, червило, както си му е редът. И с новите си розови обувки с връзки. Срещата е чудна: отивам в Двореца на изложба, слушам Чайковски и направо мога да почна да се въртя всеки момент от щастие и от малко снобизъм. Тъкмо си мисля колко е съвършено всичко, излизам с бодра крачка и почти подскачам… и стъпвам на една от прословутите плочки с бонус вода отдолу.
Розовите обувки са мокри, но София е почти празна и спокойна, а на мен все още ми е приказно. Все пак в реалния живот приказките завършват, ако не с една изгубена обувка, то поне с един мокър крак.

След това се помотах безцелно из гнусното време, влязох в книжарница, отчаях се, излязох. Поизгубих се малко, опитвайки се да намеря един магазин, от който си бях купила обици с плочи и от който чифт изгубих едната, и все се каня да си купя нови, и все не го правя, ох, с всичко процедирам така. Животът ми е низ от неосъществени (а толкова осъществими!) планове. Не го намерих, естествено, и понеже огладнях, спонтанно влязох в едно френско кафене, на което съм хвърлила око още преди да го открият. И o, mon dieu! Превъзходно, бе! Двойка го държи, съпрузи май, мъжът е французин, жената, мисля, българка, нежна, фина, той с брада, направо да си умреш от кеф колко са красиви и стройни. Жената отделя време да ми разкаже кое как, че нямали тесто за солени палачинки в момента, извинява се, обяснява ми какво предлагат, и макар че има голямо табло, на което да се ориентирам какво да поръчам, ме кани да седна и обещава да донесе меню. Посочва няколко списания на масата: За съжаление, още имаме само на френски, но ще донеса и на български. Мисля, че имам вестник тук някъде… Усмихвам се и я успокоявам, че си имам книга и да не се тревожи. На няколко пъти ме пита дали всичко е наред, ама не като досадните сервитьорки в „Хепи“, ми просто така, нали, от внимание. То така и така има 4 маси, вече ме е запомнила. Сервира ми кафе о ле и предлага да му сложи бита сметана (ох, да, така обичам кафе с бита сметана), носи го с комплимент – тъмен шоколад, потопен във вино. Мъхъ. И палачинката беше чудна, сладко от вишни, бита сметана, френско грозде и орехи за разкош. Хедонизъм ви казвам.

Последната спирка на срещата с града беше „Хулиета“ на Алмодовар, която (и който) не ме разочарова.

Прибрах се с трамвая, беше много студено, но съм доволна.

Макар че една мисъл не ме оставя на мира, ама е хубаво вълнение, ама аз вече писах за т’ва ох, млъквам.

us or them

Забравям да забравям и да почвам отначало.
Позволявам да не казваш, че ще бъдем преповторени.
Сюжетът е този, другото е общо взето невъзможно.
Пък защо да трия миналото, като знам, че е важно.

Липсват миговете, във които сме прохождали,
крачките в посока, дето свят се ражда от дума;
също мекото падане, вярата, че си подхожда
нещо със друго. Че сме парчета от общ пъзел.

Не е въпрос на ако, на кога е.
Разпиляването става страшно и необратимо.
Скачам и плача. Падам без перспектива.
Искахме истината, но не точно тая.

От много преговор и хубавото вече е под вето.
Двойно ще отнеме пътят до първа позиция.
Което сме дали, го няма. Взетото –
неотменяемо. Непроявени са и малкото мисли.

Една, разбира се, преобладава: с теб играем нещо като скрабъл.
Само поотделно събираме букви за заедно.

i’ve seen the future and i’ve left it behind

Времето е за преосмисляне и задраскване, ма такова упорито задраскване, дето накрая къса хартията, сякаш за да види какво има под нея.

Снощи (в събота), като вървях, ми хрумна една тъпа* метафора, че електричеството, което тече по трамвайните жици – когато е видимо, а то в София често е – е все едно господ отгоре пуши и като си тръска цигарата, незагасналият още тютюн пада върху жиците, пропуква и угасва.

*За енти път щях да кажа, че нещо, което съм написала, е тъпо. Вече наистина си забранявам да казвам такива неща: ми не, не е тъпо, ако мислех, че е тъпо, нямаше да го напиша и вече съм достатъчно голяма, за да правя хиляди други глупости, така че поне писането да не е едно от тях.

Майка ми току-що в неделя следобед ми каза: време е да се успокоиш и да пораснеш.

Мхм. И е време да спра да ровя в миналото.

Но да, време е да се успокоя и да порасна. Само че не съм сигурна, че ми харесва какво съдържат в себе си тези думи.

Време е да си дам време. Да забавя малко, да си правя нещата с моето темпо и както аз ги искам.

Знам, че все обещавам да не пропадам в носталгии, но просто се чувствам на 100 години напоследък и ме е яд, че не съм на 15, когато времето течеше по-гъсто и от мед, яд ме е, че не съм на 15 през любимото ми време от годината – край на зимата-начало на пролетта, когато всичко започваше отначало, слушах инди за спокойна душа и си бях щастлива и обнадеждена, и нямаше трудни решения и заплетени ситуации, и разбити сърца, и ставане за работа всеки ден, и блабла.

Мъча се, защото не си вярвам и не съм достатъчно смела да си правя грешките, и за толкова години верно ли се научих само да бягам, да си тръгвам и да не довършвам нищо.

Хубаво е, че снощи (снощи наистина) осъзнах, че имам прекрасни приятели, че никой не ме съди за нищо (освен майка ми, боже, освен точно майка ми, колко тъжна констатация) и че каквато и глупост да направя, важните хора, които са останали дотук, ще продължат да остават.

В главата ми изникват много добри метафори, които плуват самотни в околоплодните си води, защото не мога да им построя дом. Пише ми се ужасно много, но не знам какво пиша, когато пиша, не знам какво искам да кажа. Имам ли цел? Трябва ли? Винаги ли ще пиша само в блога си?

Но как иначе да е? Понякога ми се иска да изляза от удобното, но отвън е още по-неудобно, гнус ме е от литературните среди, ето, казвам го, повдига ми се от това какво правят хората, за да ги публикуват, повдига ми се, че трябва да си нечий, за да се сдобиеш с публичност/одобрение, смешно ми е, жалко ми е. Осмислям праволинейността и морала си в последно време и знам, че такива помпозни твърдения вече не ми отиват. Време е да пораснеш. Но не мога, не, нещата не би трябвало да се случват така. Не искам да съм от тях, не искам да съм поредната, не ми е интересно, не ми е запомнящо се.

Предпочитам да ме четат 10 човека, но целенасочено да ми отварят блога, защото им е интересен, отколкото мой текст се приюти тук, мой текст там. О, я стига.

И още. Страх ме е, че порастването е примиряване. Че никой не остава с голямата си любов. Вярвам ли още в голямата любов? Кога станах толкова плашлива и цинична? Какво предстои от тук нататък? Примиряване – с провала, с по-обикновените емоции, с тривиалното, с добре ми е така?

Не ми е добре така.

Бях единственият човек на планетата и на него не можеше да се разчита.“

Мисля си понякога: не сме ли се залъгвали
с илюзията за избор, не сме ли се задавяли
с остатъците на безбожието си,
със вярата във нищо.
Докато с теб сме най-самотни, сме самотни скришно.
Докато сме строшавали възможностите
за новата религия в ръба на жалко оцеляващия,
но все пак неизменен нихилизъм. Докато сме отричали
поредния си шанс за случване, за бъднене, за устояване,
защото всеки шанс за щастие е спъвал –
на мене дългата пола, на тебе дългото мълчание.
Докато сме отричали всяко щастливо завръщане.
Докато сме забравяли, могли сме да се учим.
Докато е заяждала все повече вратата между твоя свят и моя
и всички други стари като белега на десния ми крак истории,
с които сме опитвали да се сближим едни със други,
дори неподозиращи, че само в себе си се влюбваме
и пак на себе си разказваме великото страдание –
поради тая насадена знам ли кога още вяра,
че тъкмо тези разкази са обща предпоставка за обичане.
Обаче ако всичко е решено предварително
и вече сме решили всичките решения,
и ако аз и ти сме само кукли в тъмна къща, в тъмна стая,
обречени само нощем на измислици, само нощем на кошмари,
понеже денем други разпределят задълженията,
какъв е смисълът изобщо да прохождаме,
какъв е смисълът изобщо да опитваме.
Все по-натрапчиво яде ме тая мисъл:
възможността да сме е страшно незначителна.

no cars go

Сядам да ти пиша, не се получава.
Колективната памет на хиляди години
ми диктува клише някакво,
счупено и лигаво.

И каквото съм имала да ти кажа,
вече толкова пъти е писано.
Всичко вече е било измислено;
все пак продължавам да се осмелявам.

Все пак бих вървяла с теб и там,
дето си изтъркал и сърцето си от ходене;
любовта е преповтаряне на нямането,
можем да си пренапишем спомена.

Бих си спомнила бившите болки,
без да се натъжавам повторно.
Любовта е малко и да се престориш,
че порязването ти било е илюзорно.

Знаеш ли, един кмет в Швейцария
забранил на хората си да умират.
Бих ти казала: смъртта е отдавна забравена.
(Би ми казал: страховете не се трият.)

Бих изтрила всичко, всичко бих рискувала.
Виж, празно е, няма коли. Да тръгваме.

 

не ми излиза видеото, ама да. писах го с тая песен в главата.