светло е

(ре)поствам си го и тук

тази песен е пролетен дъжд по прозорците на автобус, който ме води в една къща, пълна с книги и празни стаи. къща, която приютява половината ми лета, а аз се преструвам, че не си ги искам от нея. къща с чинии по стените и оранжеви пердета. къща, в която всичко звучи измислено, нагласено. къща, която вали повече, отколкото всички облаци. къща, в пределите на която единствено съм чувала една конкретна птица, чието име така и не разбрах. къща, в която съм се разпилявала, размечтавала, къща на последни срещи с важни хора и къща, в която има късчета от мен, разпръснати по рамките, по негативите, и къща, дето все ще ми липсва, както мога да си липсвам единствено сама на себе си.

люлее се юли

Ето какво съм написала на този ден преди една година:

Винаги ми е правило впечатление как вътрешните дворове и малките улички на София са съвсем друг свят – влизам в тях инкогнито, пришълец, знам, че не ми е тук мястото – на мен, щерката на панелната действителност. Но тук мирише на село, на къщата на баба и дядо в летните вечери, когато дядо пушеше в двора (не е градина, а двор!), баба миеше чиниите, а аз прехвърчах между двамата, еднакво мълчаливи, еднакво уморени от горещниците. Кухненската лампа привличаше животинки отвън, които се блъскаха в мрежата на прозореца; радиото се чуваше – глухо някак, но и успокояващо.
София вече не мирише на липи. Мирише на кръговрат. Нямаш усещането, че лятото ще продължи вечно, както в началото, когато упояващото действие на липите те впримчва в полусън.
Но някак имаш усещане за завършеност. За цялост. За два свята – коренно различни сутрин и вечер. Коренно различни в един и същи град. Два свята, които се превъртат.
Излизам от поредния софийски вътрешен двор и зная.
Зная, че отново ще усетя уханието на липи. И света в усещането му за безкрайност – също.

Явно все през юли се присещам, че земята се върти.

 

чудатости и чудесии. и чуденки.

днес [и утре] си позволявам да съм на 19. после повече не, че ще се отнеса прекалено. пък и все пак в края на седмицата ставам на 21, би било нелепо да се върна 2 години назад.

нали?

 

The most disturbing thought of all

Did I know you at all?

Наистина няма друго за казване.

Бележката към себе този път ще ми е: първо, да не се заричам, че повече няма да се давам така, защото въпреки всичко (и въпреки че точно в момента ми се ще да го кажа) съм уверена, че това е смисълът. Това е, друго няма. Ако не можеш да се споделиш с някого – от начало до край, до кост, до нерв, до болка, до изпиване, до дъно, значи не правиш това, което трябва да правиш.

Както е казала Силвия Плат, Wear your heart on your skin in this life.

Ако наистина имаме само този живот, предпочитам да съм се раздала изцяло – понеже даването никога не ме отнема от мен; понеже по-добре да съм дала; и, нали – давам, защото знам какво е да нямаш.

И второ… второ не знам дали има. Да изисквам откровеност освен. Да бягам от другото. Да не се примирявам. И така.

P.S.:

“Be patient toward all that is unsolved in your heart and try to love the questions themselves, like locked rooms and like books that are now written in a very foreign tongue. Do not now seek the answers, which cannot be given you because you would not be able to live them. And the point is, to live everything. Live the questions now. Perhaps you will then gradually, without noticing it, live along some distant day into the answer.”

 

Кратка математическа притча

Крайните автомати са абстрактни сметачни машини, които имат краен брой вътрешни състояния и крайна постоянна памет.

Ако и аз имах краен брой вътрешни състояния, сигурно щях по-малко да се изненадвам, когато песента на една птица, начинът, по който монетите проблясват във фонтана или невъзможната пролет, която диша навън, те припомнят.

Ако и аз имах крайна постоянна памет, сигурно нямаше да се надявам, че един ден ще спра да си правя паралели (с птиците, монетите, пролетта), защото щях да знам, че след определена точка нямаше да мога да си ги спомням.

Обаче знам, че колкото и задачи да ме е карала да решавам, баба ми така и не ми е говорила за Крайните автомати и затова съм почти сигурна, че не съм ги разбрала правилно и всъщност нищо крайно не съществува, което, оказва се, е по-скоро лошо, отколкото добро.

Сигурно затова плановете ми (дали да анатемосам този сезон, дали да питам най-сетне някого каква е тази птица, за да си създам друга представа за нея, както и къде да складирам всичките ненужни подробности) засега са в застой.

В повечето време хвърлям монети във фонтанчето и се надявам да съм единствената, която още пресмята липсите в главата си.