обичах те по Асансьори, Булеварди, Виадукти
обичах те по Грубости, по Демони и по Етюди
обичах те Жадуващо, Зареяно и Изпълнително
обичах те в Йерархия, без Карта, Лаконично
обичах те в Миражи и Несвойствено Обичах
обичах те като единствения си Пътеводител
обичах те по Раните по Севастополите по Тротоарите
обичах те Умислено и Френетично, и Хронично
обичах те като Цигарена царица
обичах те по Черновите
обичах те Шантажно и Шармантно
обичах Щедро, Щателно и Щекотливо
обичах те през Ъгловатата усмивка
обичах те като Юнак без бивши болки
те обичах
Явно
и по всяка азбука.
по всяка сричка.

богът или машината

има ли езически ритуали
фокуси, магии, мании
къде са ви смислите къде катарзисите
къде са лепенките ви против влюбване
билките за болките и панацеите
има ли deus ex machina
и ако няма бог
поне машина има ли
няма ли shortcut за тази любов
fast forward бутонът къде е
колко жалко: дори след такъв
небивал
технологичен
прогрес
(колко помпозно звучи, колко кухо)
все още не можем да трием миналото
има ли начин, кажете
има ли спасение
за неверниците

пълнолуд//ние

Прахосва времето наистина,
играе си с минутите наужким;
и нервно смее се на пристъпа –
веднъж на месец – но намръщена.

По пълната луна измъква се единствено
и шляе се със светлината, дето си отива;
от тук нататък трийсет дни ще е до свикване,
докато Месецът е в чуждата квартира.

Тогава тя остава будна до забравяне,
захапва всички начала и абортира ги;
и драска фазите на календара,
във делниците си по навик хибернира.

Остава ѝ само да се взира в часовника,
да подрежда стаите, да опразва ъглите,
да спазва обичая със условните:
да покрива прозорците, да прибира дъгите.

 

*редактирам си разни стари неща. и така ми личи всичко*

woah

Габриела!!!

шансът да си спомням за какво се отнася тази отбелязка след години, когато реша да се препрочитам, е минимален, нищожен, даже май съвсем не съществува, но! движа се в правилната посока, да.

(почти закъсняло стихотворение)

април
пречупва свежестта
през стъклените призми на дъжда си,
покръства цъфналите клончета, фонтаните,
безименните птици, препинателните пътища;
кръстосва сянката ми и препъва я във силуети,
във демоверсии, във воайори, дето само гледат,
без да снимат (луди хора).

април
обнадеждава и обърква,
разлива ме, разбърква ме, погива ме,
стоварва ми писма от Никъде в полите,
разлюбва ме и влюбва
поне веднъж за всичките си трийсет дни;
и вдъхновява ме да се оплитам във косите му,
да искам да обходя всичките му сънища
и да обеся равновесието на неговия ад.

април,
скършен от лепкав и бунтарски вятър,
ме моли да пусна корени към тъмна прародителка,
да се върна назад, преди да затапя върха,
да избродя всичките подпочвени мозъчни каторги,
да раздера ръцете си до кръв, да се задавя с пръст,
да се об(л)ичам в земния си знак: до преходност, но гордо;
да си разчертая хиляди заземени послания,
които нямат значение, ако не помня в какво съм вярвала –

април,
пирувам всеки път
със края ти.