рокен(д)рол // rock END roll

това „д“ в думата само я забавя, каза ми
понякога си мисля, че си прав
някои букви наистина имат властта да забавят

чудя се дали ако знаехме, че последното,
което си казваме,
е последното,
което си казваме,
щяхме да прокълнем излишните букви,
които само забавят и спъват неизбежното,
или щяхме да им благодарим, че ги има.

може би=май

„Може би е време да се примиря
със нескопосаното си страдание,
с онази бенка, която е неизтриваема
от паметта ми,
и с изреченията, които изговарям
поради липса на общуване,
и с изреченията, които не спират
да извират
отвътре.
Навярно с тях запълвам кухините,
разрязани от твоето отсъствие,
закърпвам скъсаните си обувки,
запаметявам младостта си в минало активно“,
мисля си, докато се разписвам
под едно недотам покъртително
стихотворение.

Може би е време,
а може би е време да приема, че,
когато отразявам
полурепортажно
полуизмислено
полуразмитото си битие
и онова, което съм била и сме били,
навярно говоря с гласовете на онези,
които искат да кажат същото,
но не могат
…или не смеят.

*

за да заобичам самотата
ми бяха нужни двайсет години и ти
сега не се страхувам
да си разхождам тъгите
да си разбриждам мислите
по пътните артерии
да знам, че има как да се върна
стига да поискам
ставам все по-смела
не говоря с никого по цели дни
сресвам си липсите
оставям се градът да ме погълне
във собственото си мълчание да се удавя
колекционирам чуждите сюжети
и рядко се заричам, рядко обещавам
следобедите се забавят
седя на пейка с часове
в ушите ми Стоунс, Върв, Цепелин
Кавафис и тютюн събират шепите
сама се воайорствам
залязват дните във косата ми
случайно момче ме моли за цигара
и пита чакам ли някого
днес не, усмихвам се
днес никого не чакам

всяко нещо с времето си, а някои, ако може, без

слушай
да спрем този запис
да дадем пълен назад
да се гледаме от край до начало
да се затичат наобратно дните
да изгладим бръчките на годината
любовта ни състарява
слушай
да я върнем
да направим рекламация
да не си пресичаме пространствата
да не разтваряме страниците
да не разписваме фабулите
да мислим само в минало време
бъдещето ни изцежда
слушай
да се върнем в стартова позиция
да не раздаваме картите
да не хвърляме заровете
да се приберем в кутията
да не слагаме масата
да не разбунваме духовете
да превъртим времената
слушай
нека подраним
можем да не си се случваме

Yay for being brave

Много е странно (що пък странно, може би е логично до известна степен) как когато сме деца, сме смели до безумие, до героизъм. Никога не съм била от супербуйните деца, обаче си спомням, че в редките случаи, в които вдигах нос от поредната книга, която изяждах с кориците, за да поиграя, не ме беше страх – да се покатеря, да се спъна, да си ожуля коленете. Детство все пак.

Сега, години по-късно, когато само рандъм човек (изключвам майка) в градинката на Св. Георги се обръща към мен с „бебенце“, сиреч порядъчно дистанцирана от детство мое реално и вълшебно, все по-често ме е страх.

От ирационални страхове тип „ами ако ми отрежат косата в градския“ до къде-къде по-сериозни, страх ме е. Нося си страховете на каишка около врата, понякога направо ме задушават; забождам ги като фиба в косата си, скубят ме; слагам ги в джоба – изпъкват, загрозяват ме, убиват ми. Понякога се намира човек, който да ти каже „ще ни е страх заедно“, това му е трудното на порастването, да бъдеш самодостатъчен. Да се страхуваш самостоятелно.

Правя този толкова дълъг увод само за кратичкото прозрение, което ме обзе днес, докато бях на катерене. На някаква нищо и никаква стена Габриела трепери от страх да не падне – и то върху батут, на меко. И се държи здраво, ама нито напред, нито нагоре, ръцете вече не държат, разхлабва се хватът, цялото ми тяло ме хока „Аре скачай, бе, лигло!“, а аз примирам, че не мога и не мога.

Обаче ножът опира до кокал, ръцете ми се изплъзват и – ща, не ща – скачам. И изпитвам неповторимото чувство да се пуснеш, да пуснеш нещо да си иде, let go е на английски и така ме е яд, че нямаме подходящ български еквивалент (с години го търся, приемам предложения). Защото понякога да продължаваш да се държиш е в пъти, в болки, в ядове по-трудно от това да се пуснеш.

А падането далеч не е толкова страшно, колкото си го представях.