el espejo

Много съм смешна с това присещане за лято посред зима, но ей на. Имам си плейлист/таг, зависи дали съм в спотифай или в ластфм, който се казва inexplicable nostalgia. Там има шепа песни, защото рядко се сещам да добавям, но всички ми носят един и същ спомен. За лепкав следобед, в който светлината прозира лениво през щорите, във въздуха има твърде много прах, подът скърца, трамваите скърцат и всичко е тъжно дори когато е не е.

Сигурно е от ретроградния Меркурий този спомен. Нещо, което съм живяла, но е заприличало на сън. Сън, от който съм се опитвала да се събудя дълго време, неуспешно. Сън, който сънувам в зимен следобед, на дивана вкъщи, в треска, причинена от настинка. Сън, който трае една песен.

et on se disait quelques fois

I don’t wanna be Carrie Bradshaw, you see.

My mistakes are my life

Смешно ми е за всички пъти, в които съм си мислела О, аз това никога.

Не съм Едит Пиаф и съжалявам за доста неща.

Чувствам, че правя само глупости. Изпитвам непоносим, неконтролируем страх. Царицата на фаталния сценарий.

Какво да ви кажа: аз съм отговорна за абсолютно всичко, което ми се случва. И всичко си заслужавам. Сама се ритам стръвно в кокалчето, а на сутринта гледам с почуда глезена си, сякаш не помня от какво е синината.

Поради наличие на неоспорими доказателства се налага да приема, че а) всичко се случва в този живот; и б) всичко минава.

Само това знам. И че искам платно с Одри Хорн за стената.

I’m prepared for one big silence

wide open on the pillow

Разбирате ли, понякога много ми се иска да бъда друг човек, но не мога и това ме побърква.

Мъчно ми е за всички хора, с които ни е разделило разстоянието; дори когато разстоянието е било само претекст. Мъчно ми е за един друг човек, когото изпратих с еднопосочен билет. Мъчно ми е, че никога повече няма да стъпя в онзи апартамент на двайсет минути от центъра, в който веднъж посрещнах Нова година с червена риза и много пъти след това лежах на дивана срещу камината, чудейки се какво правя със себе си. Мъчно ми е, че животът се променя – неизбежно, по една или друга причина – и няма нищо, което да направя, за да го спра.

На този ден преди три години съм била във Верона. Гледам се, с кривата си усмивка, облечена с риза, която отдавна съм забравила в гардероба. Колко близо съм била животът ми да стане безкрайно хубав и безкрайно тъжен. Колко е ужасяващ фактът, че никога не знаем колко близо сме до щастието и до нещастието.

Винаги се чудя от какво стоя на косъм.

Може би всички хора, които са ми казвали, че приемам нещата твърде сериозно, са прави. Но не знам как да го променя и не знам дали има смисъл. Пиша това за себе си, защото ще искам да си спомням, че съм се чудила. Всъщност си спомням, че съм се чудила и преди: на 17, когато един съученик прокара ръка пo бедрото ми в час по Етика. Реагирах остро и ми беше казано, че много се стягам. Не знам как да не го правя, не умея да съм другояче.

Не се помня несериозна, импулсивна. Не изпитвам носталгия по детството си, защото не беше детство в истинския смисъл на думата. Животът ми започна, когато се научих да се отделям.

Не вярвам, че човек се променя. Ето че и аз съм един и същ човек. Over and over and over again. Обаче понякога така ми се иска да приемах нещата, без да ги обмислям, да не обръщам всичко навътре, да се пусках по течението, да не преценявах, да бях спонтанна.

Непосилната лекота и т.н.

Лягам си. Ебаси, май ще трябва да се заобичам такава.

избрани съчинения

… из последния месец

 

 

Нота бене: да се държиш като кретен не е готино.

*

Четох стари постове в търсене на музика за пролетен плейлист и за пореден път ми стана смешно как от 15-годишна се тръшкам за едни и същи неща. И как съм имала период, в който съм изпитвала нуждата да напиша (лошо) стихотворение за всичко.

*

Засега се чувствам много радостна, неконкретно радостна.

*

Имам музика за всякакво време и противно на някои схващания, свързвам песните предимно с дати, месеци и метеорологични условия, а не с хора.

*

Не знам защо седнах да пиша това. Някой ми каза, че е завалял сняг, а друг някой джапа в океана.

*

Пуснах си Zooropa.

*

Аман от подобни сиви, безименни дни.

*

Омръзна ми да се чувствам като в роман на Мураками.

*

Мълчи ми се и не ми се мълчи.

*

Чувствам неприятни неща и понеже не ги чувствам за пръв път, дори не успявам да се фрустрирам качествено или да направя нещо, за да канализирам гнева.

*

Да започна да нося тънки верижки около врата си, фишу на главата си. Да ходя с вързана коса. Отива ми.

*

В най-лошия сценарий ще умра сама без котки, защото мразя котки.

*

В някои дни имам нужда да си кажа ето това: Боже, боже, спокойно!

*

Някой ден всичко това ще е много смешно.

*

Как разбрах, че те обичам?

*

Tи си отвратителен човек.

*

Там имах оправдание, сега какво е оправданието?

*

Между другото, и на мен ми е писнало да съм по-големият човек, по-добрият човек, да поправям отношения, да правя втори опити, крачки, да се сещам първа, да съм по-зависима, да ми липсвате повече и прочие.

*

Да спра да влизам в обяснителен режим.

*

Може и аз да съм гнилата ябълка, кой знае.

Може и аз да съм.

*

Ето ме, една мелодраматична и обезоръжена жена на 22.