The Division of Parts (1)

От известно време подбутвам една поема на Ан Секстън. Превела съм само първата част и я оставям тук да отлежава, въпреки че има какво да се желае.

1.
Майко мила, моя Мери Грей,
някога жителка на Глостър
и графство Есекс,
фотокопие на завещанието ти
пристигна с днешната поща.
То поделя парите.
Като съдя по богатството си,
аз съм една трета от дъщерите ти,
или пък съм сама царица
в застиналата дневна,
и ям хляб и мед.
Днес е разпети петък.
Черни птици кълват по перваза ми.
Палтото ти – в гардероба ми,
пръстенът с камък – на ръката ми,
безвкусната животинска кожа,
която не знам как да нося,
се настанява върху ми като дълг.
Преди седмица, докато мартенските бури
удряха по къщата ти,
подредихме вещите ти: купчини
писма, семеен сервиз с прибори,
очила и обувки.
И като на цинична Коледа, с везни,
фалшиви, занулени,
хвърлях дарове, които не съм пожелавала.
Сега часовете на Кръста
се превъртат. В Бостън набожните
насочват студените си колене
към сладкото мъченичество,
което Исус е предвещал. Моята уместна тъга
е твърде обичайна, за да я отбелязвам; и все пак
възнамерявах да страдам,
а не успявам. Костите ми на янки
не се радват да виждат смъртта
в грозните ѝ часове. Черни птици тракат
по прозореца ми
и Великден ще прибере дрипавия си син.
Суетнята на обожанието,
на което ме научи, Мери Грей,
е вехта. Преструвам се,
че помня вяра,
която не притежавам. Спъвам се
в смъртта ти и Исус, непознат за мен,
изплува над
християнския ми дом, понесъл
трънения си венец. Хвърлила съм жребия,
една третина съм откраднала
от теб. Времето, което размества
владенията, ме въоръжава
с дрехите ти, но не и с печал.

Моника ми разказа, че на дипломирането си се запознала със сляпо момиче, което я разпитвало за обстановката, кое как изглежда. Питала я за цвета на тогата и Моника ѝ казала, че е в черно и червено. Червено, като червено вино, нали си пила?

Вчера беше премиерата на „Навици“. (Мина приказно! Толкова съм доволна, че още ме държи.) Още не успявам да си обясня защо от един момент нататък тревожността ми потъна някъде и усещах само странно спокойствие. Свикнала съм дори в най-добрите си моменти да съм леко тревожна, така че това наистина ме изуми. Може да не вярвам в голямата любов, но вярвам в сродните души. Има хора, с които имам някаква кармична, особена връзка. И ето, наистина има нещо, защото като никога аз не се притеснявах изобщо, а Моника беше нечувано тревожна. Пожелавам на всеки по една Моника, която да му взима страха.

Покрай един въпрос се позамислих пак за последното, което говорих с терапевтката си: че е страшно колко съм свикнала да се шегувам с тъгата си, с проблемите си, с разочарованията си. Аз не се чувствам комфортно да кажа, че не се чувствам добре. Не ми е удобно да съм тъжна. Махвам с ръка и казвам Да, много е тъпо/гадно, ама квот такоа. Толкова старания положих да съм обрана, умерена, да не се засягам, да не се впрягам, да го играя преодоляла всичко, а сега трябва да развържа тоя възел и да се върна пак към уязвимото си аз, на което обърнах гръб преди няколко години, когато ме беше ужасно срам от това, че съм тъжна. Тоест… не че трябва да го развържа. Но искам.

А. ми каза нещо друго. Чудесно е, че тоя камък ти е служил за вдъхновение. Но от него е останало само това. Вдъхновение. Даже и то не е останало, защото вече си го написала. И просто се питам… няма ли да е добре да го оставиш? Да видиш какво ще е без камъка?

Въпросникът на Пруст

Кое смятате за най-голямото си постижение?

Това, че се опитвам да надскачам страховете си. Иначе много се гордея и с професионалното си развитие, нищо че непрекъснато имам съмнения, че не съм си на мястото и не заслужавам нищо, което ми се случва.

Каква е представата ви за пълно щастие?

Свобода, размах, вълнение, но и спокойствие, сигурност. И любов, винаги любов, но само ако е споделена.

Какво е сегашното ви състояние на духа?

Непримиримо.

Какво е любимото ви занимание?

Много обичам да се разхождам и да слушам музика едновременно. Четенето, превеждането. Много обичам да гледам сериали, ама много.

Кое е най-ценното ви притежание?

Умът ми.

Какво или кой е голямата ви любов?

С риск да прозвуча цинично, не вярвам в голямата любов. Просто намирам, че е сковаващо да мислиш, че има един-единствен човек, едно-единствено нещо.

Кое е любимото ви пътуване?

Пътуването ми до Лисабон (тъй де, животът ми там).

Коя е най-изявената черта на характера ви?

Инатът, макар че предпочитам да е чувството ми за хумор.

Къде и кога сте били най-щастлив?

На най-неочаквани места и в най-неочаквани моменти.

Какво ненавиждате най-силно?

Много неща ме дразнят, но чак да ненавиждам… Ако трябва да посоча нещо – малодушието.

Кой е най-големият ви страх?

Да умра сама.

Коя е най-странната ви привичка?

Например това, че винаги трябва да вървя отляво.

Кой жив човек презирате най-силно?

О, няма такъв човек.

За какво съжалявате най-много?

Колко време съм загубила да се тревожа.

Какъв талант най-силно бихте искали да притежавате?

Много ми се иска да мога да танцувам. За съжаление, съм пълно дърво.

Къде бихте искали да живеете?

В София.

Какво за вас представлява най-голямото нещастие?

Загубата, самотата, чувството за безизходица.

Кое е качеството, което цените най-много у един мъж?

Щедростта.

А у една жена?

Самоиронията.

Кое свое качество най-силно не одобрявате?

Правя много компромиси и не се застъпвам за себе си. И понякога съм жлъчна.

А в другите?

Дребнавостта, агресията, простотията, несъобразителността.

Какво цените най-много в приятелите си?

Интелекта, чувството за хумор, емпатията.

Кой е любимият ви измислен персонаж?

Алиса и Емил от Льонеберя.

Кои са героите ви в реалния живот?

Мама.

На кой жив човек се възхищавате най-много?

Пак мама. Много харесвам и главната редакторка в издателството, в което работя. Ако един ден стана главен редактор, бих искала да съм като нея.

Коя добродетел смятате за най-надценена?

Искреността.

При какви обстоятелства лъжете?

Принципно много зле лъжа, но да речем, когато смятам, че лъжата ще е по-щадяща от истината.

Кои думи или фрази са ви паразитни?

Моля, как може, смисъл, ебаси.

Ако можехте да промените едно нещо в себе си, кое би било то?

Склонността да се извинявам за всичко, да се тревожа за всичко и да се обвинявам за всичко.

Кои са любимите ви имена?

Филип и Рада, и само да съм чула някой да ми ги е взел.

Как бихте искали да умрете?

Предимно никак.

Ако можехте да умрете и да се завърнете като човек или вещ, като какво бихте се завърнали?

Като себе си.

Девиз?

“Speak in extremes, it’ll save you time.”