двайсет и шест | времето тук блика на тласъци

Не всичко е черно и бяло, изсъсквам по време на спор, и осъзнавам, че самата аз изпадам в крайности. Много лесно се подхлъзвам в нещата, които не са добре за мен. Днес станах късно, което винаги ме напряга: обичам да стана рано, обичам тихите часове със себе си сутрин, защото сякаш само тогава съм напълно аз. Та станах късно и се сетих как в последните си дни в Лисабон, когато вече всички се бяха разотишли, гледах сериали до 4 през нощта и ставах в 1 следобяд, и едвам се насилвах да изляза по някое време, ако въобще. Лесно се изкушавам да изпадна точно в такива настроения.

Онзи ден си мислех как съм като Кай от „Снежната кралица“ – сякаш в окото ми е заседнало стъкълце, което ми пречи да виждам хубавото. Да, аз съм програмирана с фаталистично мислене, с очакване, че ей сега, всеки момент, светът ще се срине, че аз ще се срина. Не че преди нещата бяха особено светли, но в последните няколко месеца подлагам тялото си на истинско изпитание. Мъчителни, мъчителни дни. Мога да обвиня родителите си, мога да кажа: това са наследени модели, но не е ли късно за това? На почти 27 години мога ли да продължа да размахвам пръст? Този блог също се превърна в изпитание, защото ми показва, че години наред аз не съм и не мога или не искам да бъда в покой със себе си.

И в същото време писането: и имам предвид писането като писане в дневник, помага. Когато усетя, че започна да излизам от тялото си, започвам да пиша. Последните страници на работните ми тефтери са пълни с черни, черни мисли и нескопосани опити да се успокоя. За друго писане засега и дума не може да става. Което ми напомня: много ме озадачават стихотворенията за войната, въобще стихотворенията по всяка злободневна тема. Сириъсли? Трябва ли от всичко да се направи moment marketing? Но да, не мога да пиша. Вече съм достатъчно далеч от книгата си, не е естественият блокаж на постпартума; но донякъде мога да обвиня работата си, че ме направи ригидна, че ми сложи маска на организирана, дипломатична жена. Разбира се, че е маска, просто не мога да се отърва от образа си на отличничка. Допуснах грешка: много бързах и някои неща ми се случиха много рано в живота. Но сега, ако се откажа от тях, сякаш нищо не предстои. Разбира се, това е глупаво, а и аз винаги се притеснявам, че нищо не предстои, сякаш животът трябва да бъде низ от вълнуващи събития, сякаш трябва непрекъснато да ми се случват специални неща. Life is pretty much in the grays for the most part…

Мъчно ми е за мен самата, защото се унищожавам. Понякога дълбоко се отчайвам. Друг път все пак успявам да събера малко надежда, че може би все пак това няма да ме убие.

Ще се опитам да направя нещо, което не ми идва естествено. Ще се опитам известно време само да гледам. Да постоя малко със себе си: без да се опитвам да се боря, да се променям, да се доказвам. Ще се опитам да се науча да правя най-трудното: нищо да не правя.