Има неща, които е по-добре да не знаем за родителите си. Мислиш си, че човек няма как да те нарани от гроба, но се оказва, че не е съвсем така.

Как да обясня, че скърбя за баща си, но и презирам постъпките му. Че го обичам, но съм отвратена от него.

Може би никога няма да простя напълно. Нормално ли е? Не знам. Но е човешко.

Sigmund Freud, analyze this

Malignant Narcissism
(…) all [people] have some narcissistic tendencies. Healthy people manifest a benign form of narcissism, that is, an interest in their own body. However, in its malignant form, narcissism impedes the perception of reality so that everything belonging to a narcissistic person is highly valued and everything belonging to another is devalued.

Narcissistic individuals are preoccupied with themselves, but thus concern is not limited to admiring themselves in a mirror. Preoccupation with one’s body often leads to hypochondriasis, or an obsessive attention to one’s health. Fromm (1964) also discussed moral hypochondriasis, or a preoccupation with guilty about previous transgressions. People who are fixated on themselves are likely to internalize experiences and to dwell on both physical health and moral virtues.

(Erich Fromm)

ВИЖ ТИ.

we’re all just walkin’ through this darkness on our own

То е като да свириш на китара – пръстите ти са върху три от струните и ако натиснеш една от тях, акордът е в минор. Но ако мръднеш само с половин сантиметър, вече не звучи така. Въпросът е да мръднеш с този половин сантиметър.

П.П. Не свиря на китара, не съм сигурна, че съм запомнила правилно какво ми беше казано, но смисълът е ясен.

П.П.2 Песента е обич от първите секунди.

Loom

Започва от края и свършва в началото,
прастара рецепта за всяка тревога:
щом поддава душата, срутва се тялото,
и няма бягства в лоното на прибоя.

Държа кошмара с привидно спокойствие,
шега за страха, щипка мъдрост за спънките.
Да спра, ще е като да откажа упойката,
да дам път на болката, и оттам – да потънем.

Прощавай, знаеш, всичко е така банално,
ти сам усещаш, че страхът ми е неистинен.
Напускам себе си, щом като нас ни няма,
сюжетът се дописва от изгнилите ми изстрели.

Това разравяне на раната ми втръсва,
в страха човек бездруго винаги е сам.
Но вече няма другаде къде да търся,
освен в кръвта; и ще се срещнем там.

Мечка страх

Рано или късно човек пише първия си некролог.

Никога няма да те забравя, Марине. Ти беше неповторим човек. Толкова светлина и път ми даде. И в университета, и в работата ми. Беше може би последният поет, лишен от комплекси, и готов да даде от себе си в името на друг пишещ човек. Бореше се за критиката, макар че знаеше, че умира. Имаше фино присъствие, можеше да кажеш само две думи, но пък такива, че отсреща да мислят за тях две седмици. Мерникът ти беше точен, и беше справедлив. И великолепен чешит, мъж телец, дете на април, връстник на майка ми. Винаги се сещам как говореше за Зорница и в това простичко „жена ми“ се съдържаше цялата любов на света. Не знам как да опиша тази загуба, която за мен е огромна. Благодарна съм, че имах такъв учител. Светът опустя.