Verdens verste menneske

Hardly anything ever goes to plan.

And hardly anything here is mine. No, actually… nothing belongs to me.

And yet, these were my words, right?

Has anxiety made my face old?

Living with fear, not in it.

Googling. What for?

Meaningless conversations, relationships.

It’s not my job, it’s not my job, it’s not my job.

Telling it like it is.

Spring. The scent of something beautiful that will be gone soon. See also: You smell of spring. See also: the agony of spring.

According to several independent sources, I am beautiful. A little bit tacky to blurt it out like this. But still… it feels nice.

A lifetime of calibrating my wishes.

Apparently, I have not been forgotten.

Преди броени дни сънувах, че съм в Хладилника, където работех преди. Беше се свечерило, но небето беше тъмно от още нещо. Самолети. Бомби.

Не знаех какво да правя, освен да се скрия в метрото, да се опитам да се прибера. Чак като се събудих, се сетих, че метрото е своеобразно бомбоубежище, че всъщност инстинктивно насън съм се скрила на безопасно място. Доколкото подслон изобщо може да бъде намерен в такава ситуация.

Както и когато получавам паник атака, в съня се чувствах напълно сама, макар и обградена от хора. Нямаше значение кой е там, защото единственото, което усещах, беше страхът.

Не разбирам защо това се случва. Не, не разбирам защо се допуска. Не знам какво да правя, освен да пиша на Виктория, единствената украинка, която познавам, че се надявам да е добре.

Да открия песен, която ми харесва толкова много, че от първите секунди да усещам, че ще ми стане любима. Да искам да я пратя на всичките си приятели. Да искам да слушам само нея, защото само тя ми се струва достатъчно подходяща за емоционалното ми състояние. Все по-рядко ми се случва, но когато се случи, магията си е същата.

Друго, без някакъв конкретен повод и ред: паниката е почти без промяна, първи мамологичен преглед, също: сменям лекари без скрупули при първата проява на цинизъм, физическата болка приземява, яд, че не можах да отвърна подобаващо на колегата, който ми държа тон, не разбирам защо мога да съм толкова категорична в личния си живот, а такава мека Мария в професионалния, и като казахме професия – това ли всъщност искам?, катарзис и ужас на път за работа, скъпа козметика, защото го заслужавам, облекчение, че отново заваля сняг, завист, черна завист, странна фиксация в 18-годишното ми аз, въпреки че не беше забележителен период и не е време, към което обикновено се връщам с носталгия, отново ми се чете!, и в най-обикновените стихотворения има нещо за чоплене, как да приложа силата на мисълта, когато мисълта не е достатъчно силна, един отказан превод и много приятното усещане, че колкото по-голяма ставам, толкова по-добре се слягам със себе си.