стари стихотворения, които още стават

1/

Исках да остана

Крачките ти са по-големи от теб,
защото пътят, по който вървиш, не е твоят.
Опитваш да се настигнеш,
но напразно: това не си ти. И тези думи,
които ронят устните, не ти принадлежат,
и тази песен, която си тананикаш,
звучи фалшиво в диафрагмата.
Обувките хлопат, дрехите се разпадат по тялото
Всичко подсказва, че си останал, а не е трябвало.

И не знаеш от колко време
не си срещал себе си.

2/

Пречупва се мракът, прорязан от очите ви,
нали сте съдници завинаги:
бъдете,
държите отговорите в ръцете си,
заключени са между пръстите, потрепват в шепите,
потрепват отговори на въпроси, дето никой няма да зададе.
Потъпчете си верите, препсувайте верните пътища,
които никога за нищо не стават, които не водят доникъде.
Задръжте си виковете, камъните, прегрешенията,
вземете си правилните животи, праволинейните решения,
сдъвчете непорочното и го изплюйте на улицата,
сграбчете ме, разрушете греховете на лудата.

3/

гледа ме въпросително и в кавички
беше ме помолил да не го цитирам

4/

синьото под ноктите и синьото по устните
измръзвам те до стойности на собственото си допускане
дантелата, която съм наметнала наместо кожа
короните, натруфени с пудра захар, пробождат
и храстите, тези парчета щолен, които реже нощта
горчилката от тяхното преглъщане.
дванайсет кръга на пътуването ми до вкъщи
финалът винаги е адът
заобикалям се, въртя се, пръсвам се от яд, но пак не пасвам
живяла съм преди да срещна себе си и пак не съм пораснала

5/

аз казвам: смъртта е липса
а не отсъствие

6/

the vinyl records scattered on the floor
remind me we won’t last
someone’s gonna come and pick them up
someone’s gonna come and pick me up
and fold them neatly in their cases
and fold me neatly in a suitcase
and never play them again
and never play me again

____

… to be continued

I’m the damage done, your scar of yesterday

Снощи сънувах, че съм в метрото и избухва пожар. Спогледах се със Стивън Фрай, който сякаш ме питаше Кого да извикам, и му казах Няма време. Махнах на всички да тичат към изходите и натиснах бутона за пожарната аларма с отривисто движение. После излязох навън и продължих да гася пожара.

Много ми хареса този сън. Все по-рядко се виждам като силна жена, която може да се мобилизира, която може да спаси положението или да действа в криза. (Интересно, тази нощ сънувах и че едри мъже сядат до мен и веднага им казвам да се разкарат – може би нямам нужда от силни мъжки фигури толкова, колкото си внушавам.)

В последния месец тревогата ми ме смазва. Страхът от следващата паническа атака, която всъщност не е гарантирана, ме е стиснал здраво и не пуска. Психосоматичните ми симптоми се върнаха, и казвам това не за да се самосъжалявам, а като наблюдение, от което още не зная какво да извлека. Тялото ти иска нещо да ти каже, казва Антония. Тялото ми винаги иска нещо да ми каже. Не може ли по-ясно? Нямам цялото време на света да гадая. Изтощена съм от себе си, опротивявам си, не мога да приема, че това съм аз. Привидно изглеждам съвсем нормална, но маската е правилно поставена, това е всичко.

Не мога да се свържа с женското в себе си. Вече не се чувствам просто смотана и сдухана. Всъщност дори не се чувствам грозна. Чувствам се безполова. Упоена.

Естествено, цялата тази самоненавист идва ръка за ръка с неистова нужда от одобрение. Само че, учудващо, не мъжко, ами женско. Нелепото е, че мисля, че имам нужда от одобрението на жени, за които съм почти сигурна, че в един момент са имали нужда от моето одобрение. Не искам това да звучи егоцентрично… а по-скоро като сестро, разбирам те.

Има неща, които е по-добре да не знаем за родителите си. Мислиш си, че човек няма как да те нарани от гроба, но се оказва, че не е съвсем така.

Как да обясня, че скърбя за баща си, но и презирам постъпките му. Че го обичам, но съм отвратена от него.

Може би никога няма да простя напълно. Нормално ли е? Не знам. Но е човешко.

Sigmund Freud, analyze this

Malignant Narcissism
(…) all [people] have some narcissistic tendencies. Healthy people manifest a benign form of narcissism, that is, an interest in their own body. However, in its malignant form, narcissism impedes the perception of reality so that everything belonging to a narcissistic person is highly valued and everything belonging to another is devalued.

Narcissistic individuals are preoccupied with themselves, but thus concern is not limited to admiring themselves in a mirror. Preoccupation with one’s body often leads to hypochondriasis, or an obsessive attention to one’s health. Fromm (1964) also discussed moral hypochondriasis, or a preoccupation with guilty about previous transgressions. People who are fixated on themselves are likely to internalize experiences and to dwell on both physical health and moral virtues.

(Erich Fromm)

ВИЖ ТИ.