сглобки

I

ТОЙ: Да е нежна, пухкава и кремообразна. Да се разхожда меко по устните, да се преглъща лесно, да е феерия и почти на изчезване. Да е „хапнеш нещо – глътнеш нищо”, да е невъзможно да натежи.

Да е трошлива. Да е крехка, чуплива, порцеланова, перфектна, куклена. Да я стриваш между пръстите и да цапа, но да цапа нежно, като сажди между дланите, меко. Да проблясва в дъгични цветове. Да е очи, чийто цвят се мени според цвета на дрехите.

Да е жълта и шумоляща, да проблясва вълнообразно в джаз ритми, да пленява и концентрира погледа върху себе си, да е смела и да пее с цяло гърло, да съска и жупел и пепел, и вопъл да е.

Да пресъхваш без нея, да е сладка и нужна, да е витаминозна и полезна, да те движи, да те осмисля, да лепне по пръстите ти като побелели от горещина лета, да е тиха и да жужи като щурец, да свири с крилата си. Да звучи сама. Да я познаваш, като я чуеш. да си казваш ето я.

Да е богата и вкусна, с пълнеж, да потъваш в нея, да е топла и хрупкава, почти прозрачна и приказна, да можеш да я разчупиш, да можеш да я споделиш, да можеш да почерпиш с нея.

Да киселее понякога, но да е разкошна с мед, да е свежа, да ухае, да опиянява, да сладни до замайване, да е… идея за любов.

II

(Двамата крачат, навели глави, всеки с мислите си, в срещуположни посоки по един и същ тротоар.)

ТОЙ: Когато очите ми търсят очите ти, предпочитам да тичам в обратната посока, към някакви мои, измислени светове. Сигурно ако те срещна, няма да те позная. Сигурно ако те срещна, ще се затворя. Сигурно ако те срещна, ще изчезна.

ТЯ: Когато очите ми търсят очите ти, нямам търпение да се затичам към теб, към единственият свят, който си заслужава измислянето. Сигурно ако те срещна, веднага ще те позная. Сигурно ако те срещна, ще се разлея във всички посоки – като разпятие. Сигурно ако те срещна, ще изчезна.

ТОЙ: Не знам как се казваш, не знам дори къде живееш, а ако си някоя далечна планета, разстоянието и прочие, пречи, знаеш, знаеш, да, разбира се, че знаеш къде си, но аз не знам и това е препятствие, и е бедствие, но да, разстоянието и прочие.

ТЯ: Не знам как се казваш, затова ще ти говоря на „ти“. Не знам къде живееш, може би сме съседи. Винаги съм искала да имам близък съсед; близък, приятелски близък, романтично близък, близък, близостта е моята неуловимост, може пък наистина да сме близо един до друг, ами ако крачиш някъде наоколо, ами ако орбитите ни се сблъскат, ами ако ей сега зад тротоара, имам нужда от близост и прочие.

(Разминават се.)

III

(ТОЙ и ТЯ са се надвесили над срещуположни кашони с книги.)

ТОЙ: Всичко това е сглобка, макет, проекция на бъдещите ми планове; един ден ще си сътворя библиотека от кашони от банани и ще го нарека арт инсталация, и хората ще идват, а аз ще им казвам: „Ето, вижте моята библиотека, вижте моята инсталация!“, а те ще кимат и… а,  „Никога вече самота“. (Попада на „Фарс, или никога вече самота“ на Вонегът.)

ТЯ (бърчи чело, не разбира какви ги бръщолеви мъжът отсреща, но Вонегът по една случайност ѝ е любим): Април е най-жестокият месец, загуби ни Вонегът.

ТОЙ: Какво четеш?

ТЯ: Напоследък само знаци.

ТОЙ: Къде ги намираш?

ТЯ: Иска ми се никога да не ги бях забелязвала.

ТОЙ: Какво ти говорят?

ТЯ: Че е твърде рано да ми горчи, но неизказаното засяда между зъбите, а после покълва, пуска корени и се увива около мен като хиляди несбъднати песни.

(През цялото време не спират да ровят и не вдигат глави.)

IV

(Две пейки с гръб една към друга, двамата не се поглеждат, но си личи, че знаят, че другият е там. Дошли са да си кажат нещо, не е случайна среща. В този момент става ясно, че не са непознати, само се преструват; след преживяното заедно обаче им се ще да не се познават – не за да започнат отначало, просто за да не е било.)

ТЯ: Хубаво е, че нещата започват и завършват с размяна на книги. В литературата на това му се казва композиционна рамка.

ТОЙ: Защо не се обърнеш?

ТЯ: Защото ако те видя, ще започна да те тълкувам, а се опитвам да не виждам знаците.

ТОЙ: Аз не съм знак.

ТЯ: Напротив, просто не такъв, какъвто ми се ще.

(Мълчаливо си подават книгите, последни остатъци от взаимността им, без да се поглеждат.)

ТОЙ: Не сме отговорни за самотата си.

ТЯ: Самотата е единственото, на което имаме право.

ТОЙ: Самотата е волност.

ТЯ: Самотата е своеволие.

ТОЙ: Не мога без самота.

ТЯ: Не мога. Самота.

ТОЙ: Започва да не ми звучи като дума.

ТЯ: Тя не е дума, а знак.

ТОЙ: За теб всичко е знак.

ТЯ: Все някой трябва да тълкува мълчанията.

(Стават и тръгват през девет планини в десета, оставят се градът да ги погълне, да ги изгуби.)

V

(По-късно, през погледа на воайор, който наднича през нейния – а после и през неговия – прозорец.)

ТЯ погалва гръбчетата на книгите в личната си библиотека. Има място точно за една. Онази, която ѝ е върната, или онази, която са ѝ върнали  –  все едно. Не иска, не може да запълни тази празнина.

ТОЙ няма библиотека, само няколко кашона, в които трупа книгите си без всякакъв свян. Захвърля онази, която му е върната.

 VI

Разделен екран. Двамата лягат, всеки на своя под, сред няколко книги. Светлината постепенно е приглушена – и в неговата, и в нейната стая.

ТЯ: Майка ми каза, че всичко ще мине като един лош сън.

ТОЙ: За финал рисувам очите ти, с които отдавна вече сънуваш.