ТЯ НАПИСА САМО ТОВА

Прости ми, не ме бива за това. Не мога да отговарям на писмата. Не съм и прочела твоето писмо. Няма да твърдя, че съм го разбрала. Нямах сили да отворя плика. Писмата се трупат пред вратата. Почеркът ти е нечетлив. Картичките ти са зацапани. Изми ли мократа си коса? Документите, които си искал да ми изпратиш, все още не са стигнали при мен. Пощенската служба не ги е доставила. Съжалявам, че трябва да го кажа, но не мога да отговоря на твоите неизразени желания. Не съм получила книгата, която си ми изпратил. Между другото, откраднаха ми компютъра. Сега не мога да пиша думи. Страдам от афазия. Току-що се завърнах от Кения и Корея. Не си ли получил картичката ми? Какво да ти кажа? Забравих какво щях да кажа. Все още не мога да открия химикал, който пише, а пък счупих молива си. Знаеш колко дефицитна е хартията днес. Признавам, че не я събирам за преработка. Не ми остава време да прочета “Таймс”. Свършиха ми торбичките от магазина, за да прибера в тях старите новини. Не можах да стигна до пазара. Смятах да изрежа купоните за намаление. Все още не съм прочела пощата. Не ми се излиза за работа. Обадих се, че съм болна. Снощи си легнах със схванати пръсти от писане. Като не мога да наваксам в писането, реших да се захвана с четене. Тогава пък Опра представи една страхотна авторка и направи реклама на бестселъра ѝ по телевизията.

Хариет Мълън
(прев. Минка Параскевова)

вторнични щрихи

 

 

Тази книга е гениална!

Един релевантен за днес цитат (пък и не само за днес, нали регулярно се чувствам така):

Всеки път, когато, за да се опитам да скъсам с подчинението, се опитвам да “се погрижа за себе си” (така единодушно ме съветва светът), се чувствам виновен. Тогава парадоксално съм виновен за това, че облекчавам товара, че намалявам прекалената камара на моята преданост, с една дума, за това, че съм “успял” (според света); в крайна сметка страх ме е да бъда силен и тъкмо овладяването (или неговият прост жест) ме прави виновен.

Фотев и 30-минутни сълзи

Декември винаги ще има!

Как плачеш ти – жената на поета –
със стерео-сълзи

ти си вечно двадесетгодишна…

не прекалявай, моля те, с цигарите

ти – удвоената ми самота

ти – мой разплакан и покорен навик

космоса на твоите коси

косите ти са пълни с електричество

Аз съм целият в твоето начало

Кръвта ми е населена със спомени

но защо съм толкоз малък,
ти – голям, голям…

Гореше ме
най-хубавото ми стихотворение
голямото,
великото,
най-странното,
което няма да забравя никога.
Което няма да напиша никога.

след толкова прекрасни поражения

сред часовете вцепенени

Понякога животът ми престава
да се завръща и да заминава.
Поняка животът ми престава
да ме събира и да ме раздава.
Животът ми понякога престава да ме отделя и да ме сродява.

И ме изпълва грижата – огромната –
да издържа

И аз останах сам, и тишината
ме отрезви със весела плесница,
която разпиля дълбоко в мене

И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьосва никого.
И всички сме сами за себе си.

Но тъй са предани
след всичко, тъй спасителни са думите!
Благодаря за тяхното присъствие!
Но въпреки това – кога ще тръгна?

Зазиждаме се в жалките си навици

Как ми е нужно нечие мълчание

Тихо –
както вали.
Тихо –
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо –

books

Т. Капоти, М. Атууд и Ина Григорова определено ми станаха новите любими автори.

времето течеше във вените й по-гъсто от мед

Надбягващи се алени звезди блещукаха на кръглия таван и Грейди, напръскана от светлината им, замаяна от техния вихър, потъна в това небе-убежище; някакъв далечен глас от земята стигна до нея: чуваш ли? чу ли как казах, че си аристократка? Като насън си помисли, че гласът е на Клайд, макар че звучеше съвсем като Питър! Косата й се вееше победоносно и палеше пространството. Танцуваха, докато музиката секна, и в същия момент звездите угаснаха.

.. и така