Някой ден ще пусна пост с най-най-най-любимите си сцени от сериали (имам колекция), но днес – това.
Yes, I worked my ass off to get where I am. And I wanted it. I wanted to be something. I wanted to mean something in this world. I didn’t know that was a fucking crime. Life isn’t perfect, okay, baby? We don’t get everything we want. You’re young, you know? Go make the life that you want, and you see how fucking easy it is.
Дядо ми също е имал ex libris. Винаги съм свързвала любовта – не, нуждата – си от книги именно с него, въпреки че в семейството ми всички са четящи. Не е ген, с него нямаме общи гени. Помня този властен, висок мъж. В ръката му винаги имаше цигара. Имаше стотици книги и винаги си купуваше още, заемаше още. Беше научил руски само с четене. Беше минал през депресия. Баба ми му се възхищаваше по начин, по който никога не съм виждала жена да се възхищава на мъж.
Дядо ми имаше зелени, почти змийски очи. Като очите на баща ми. Ще ми се и аз да имах тези очи.
Баща ми ужасно ми липсва. Невинаги, признавам. Има дни, в които дори не се сещам за него. Но в някои дни липсата се усеща чудовищно. Онзи ден тръгнах да пиша това и се спрях, но защо да се спирам. Баща ми ми липсва повече сега, отколкото ми е липсвал през целия ми живот, когато така или иначе го е нямало. Не съм забравила гласа му, но ми се ще да можех да поговоря с него поне веднъж. Веднъж преди години ми се стори, че го видях в метрото. Не се приближих. Не посмях. И от страх, че можеше да е той, и от страх, че можеше да не е.
Татко, къде си сега? Има ли интернет, за да прочетеш това? Мислиш ли, че е тъпо? Чуваш ли ме, когато ти говоря? Виждаш ли колко си приличаме? Какво ти е минало през ума накрая? Ще се срещнем ли някъде?
Хайде де, недей да мълчиш. Не се страхувай. Всичко е простено.
Не си чета хороскопа, но все така мисля за бъдещето. Винаги мисля с едно време напред (или назад, но бъдещето ме занимава много повече, отколкото миналото, не съм се отметнала от това). М. каза, че вече не бързам така, както преди, но да не се лъжем, в мен живее едно рогато същество (не си чета хороскопа – наистина!), което просто непрекъснато бута, бута, бута напред. И е някакъв смотан парадокс това, че бутам напред от страх да не изпусна някакви неща, а после съзнавам, че така или иначе каквото има да става, ще стане.
Може би викингите са прави, може би съдбата ни така или иначе е предначертана. Каквито и избори да направим. Тази концепция винаги ми е харесвала, независимо откъде точно произхожда. Успокоява ме някак.
Прекарвам много време в обмислянето и осмислянето на отношенията с майка си. Все още е човекът, на когото искам да кажа всичко и бързам да кажа всичко, но и все така изпитвам непоносимост към това да не е на моето мнение. Приемам го като предателство и уви, се съмнявам в собствените си решения, когато мненията ни не съвпадат. Освен това се притеснявам за нея, както тя се притеснява за мен. След малко повече от месец навършвам възрастта, на която тя ме е родила. Не знам дали има някакво значение, но това е един неоспорим факт. Все по-малко детето, все повече майката. Едно знам със сигурност: трудно е да си самотен родител, но е и трудно да си дете на самотен родител, защото всички емоции, които обикновено разпределяш ако не поравно, то поне някак, се прехвърлят върху един човек. Всички отговорности, всички очаквания, всичко. Дали заради това толкова често се чувствам натоварваща?
Издателството не ми липсва. Работата с текст – да, но не мястото не. Бавно, но сигурно се връщам към четенето. Книгите отново имат някаква стойност за мен. Странно как когато си тръгнеш от нещо, което изобщо не е било за теб (в случая като атмосфера, не като тип дейност, но нейсе), не изпитваш никакво съжаление. Вярно, в деня, в който напуснах, ми идеше да заплача с глас. И плаках доста, да. Но само в този ден.
Като контрапункт на това, аз винаги си липсвам. Всъщност ми липсва някаква украсена представа за мен самата или даден период от живота ми. Неща, които са ми били важни и интересни, неща, които съм изпитвала за пръв път или изричала за пръв път. Да мисля, че оттук нататък животът ми ще бъде равен и никога повече няма да ми липсва период от живота ми, защото не ми предстои нищо, е глупава мисъл. Давам си сметка, че не периодите са били особено интересни; начинът, по който съм изживявала случващото се, го е направил важно, пълнокръвно, заслужаващо си носталгията. Никой не ми е отнел младостта, нито насладата от откривателството. Нещата не ми се случват, аз се случвам.
Знам, че си за мен, защото всяко сложно решение, което сме взимали, сме взимали напълно безпроблемно. И тръгването, и оставането, и мърдането встрани. Движението никога не е било трудно, а какво по-важно от това. И то за двама души, които безпогрешно се разпознават като инертни. Какво да кажа? Вече нямам извинение да се измъчвам за неща, които са наред.
Да приема, че хората не чувстват като мен, не обичат като мен, не говорят като мен, не мислят като мен и никой нито е длъжен да ми подхожда, нито да ме разбира. Аз избирам хората, с които се обграждам. Всички те са различни и прекрасни посвоему, но това не е тоалет, не е нужно да си отиваме, по-важно е да се допълваме. Искам да науча нещо от хората, с които прекарвам времето си, искам да ме провокират, размислят, разхвърлят дори, искам нещо да тиктака в мен, когато ги слушам. Да се вдъхновявам от хората, но в никакъв случай да не се оглеждам в тях. Нe е нужно да попивам чуждите настроения, както правя в почти 100% от случаите. Не нося отговорност за това дали някой е щастлив, или нещастен, макар че ми се ще да правя хората около себе си щастливи. Важи и в обратната посока – само аз съм отговорна за начина, по който се чувствам. Това, че минавам през нещо, не значи, че всички трябва да минат с мен през него. Но не е нужно и всичко да се интернализира. Не (искам да) ме е срам да проявя слабост, да кажа, че не мога да се справя, да се срина, да имам проблем, да не знам как се чувствам и да не се чувствам добре. Хубаво е от време на време да си задавам въпроса какво искам. Искам да имам право на всичките си емоции дори когато нямам контрол над всичките си емоции. Искам да съм независима, разбира се. Искам да съм пестелива, но и да не мисля за пари. Искам по-гъста коса и да виждам без очила (но знам, че няма да се случи). Искам да ида в Дъблин и Талин (и знам, че е въпрос на време). Искам да съм задълбочена, да търся, да задавам въпроси. Не искам неща по принцип, не искам думи по принцип и не искам отношения по принцип. Изпитвам непоносимост към плиткото и забелязвам, че с годините ставам все по-нетърпелива към него. Или и аз не знам. Винаги съм била толкова нетърпелива. Искам и да съм лека, приятна за общуване жена. Искам да съм жената, която не съм. Искам да искам да съм жената, която съм. Ох, стига глупости. Ще изям едно парче шоколад и ще си легна. I haven’t slept for two days, за позналите цитата – близалка. Или шамар. Никога не знам, когато съм недоспала.
А аз винаги съм недоспала.
—
Are you?
времето тук блика на тласъци – като петрола 