„Сега ше се прераждаме“

Когато бях на 17, един ден взех спонтанното решение да отрежа косата си, която по онова време беше доста дълга.

Прибрах се и се разревах, разбира се, а после няколко седмици си повтарях, че не косата ме прави красива и не може да рева за някаква коса и да разчитам, че косата ще ме спасява в грозни дни или в тъпи дни, или че изобщо мога да разчитам на нея за самочувствието си и т.н. Което и е вярно, и не е, но както и да е.

Ако някога косата ми вдъхваше увереност, то години по-късно работата ми имаше същата функция. Караше ме да се чувствам смислена, създаваше ми посока. Бях стигнала дотам да се определям чрез работата си, да верифицирам съществуване чрез нея. Пък и харесвах това, което правех, и защо не, мисля, че бях добра в него.

Но толкова мечтаната, толкова добре звучащата на хартия, толкова впечатляващата в очите на други хора работа ме смазваше. Бих написала книга на име Книгоиздаване: нещата не са такива, каквито изглеждат, но ще направя това, когато стана на 74 .

Тръгнах си. Отне ми страшно много време, но си тръгнах.  И да, чувствам се страшно освободена. Не искам работата ми да определя що за човек съм, да ме прави повече или по-малко интересна. Аз не съм това, което работя.

Няма да кажа, че не ми е мъчно или че няма да ми липсва. Напускайки тази работа, все едно себе си напускам.

Мога да си хапя устните до кръв, мога да се притесня за двеста и осемнайсет неща наведнъж, мога да бъда драматична колкото си искам, защото това поне със сигурност го мога, но въпреки това пролетта стремглаво пристига, вече дори си обух кецове няколко пъти, Ицо Хазарта има нова песен, неща се случват и животът не спира за никого.

mãe

Снощи не можех да заспя до късно и през равни интервали от време си мислех за майка си.

Майка ми, единственият човек, пред когото безотказно мога да (и го правя) се разрева за всичко и не изпитвам потребност да се извинявам след това. Майка ми, която може да ме разплаче с една картинка по месинджър. Майка ми, към която съм се държала безмилостно. Майка ми, с която толкова си приличам, че ужасно ме дразни. Майка ми, която ми се щеше да е имала повече късмет. Майка ми, която разбирам все по-добре с годините. Майка ми. Моят сейф спейс. Най-противоречивият човек в живота ми. Няма друга като нея.

всеки ден ми е екзистенциална криза

А какъв ми е проблемът всъщност? И не съм ли само аз отговорна за това, че се чувствам глупава и неспособна?

Търпение, търпение, търпение, търпение, търпение, търпение, повтарям си в пауза за една цигара. Кракът ми потропва нервно по плочките, ръката ми шава нервно в ръкава. Не е красиво да си нервна, Габриела, и не е романтично. Хубаво, да, нещата не се развиха точно както си ги представях. Строшаване на идеализма и т.н. Не е за пръв път, но това е положението. Отдавна го знам: нищо спокойно няма в работата с книги, не на това място, не на тези години. И от скоро си мисля: може би пък не е това моето призвание. Или няма нужда от призвание. Може би работата наистина е само това. Работа. Но и в това не съм съвсем сигурна.

И да се тръшкам, и да не се тръшкам – все тая.

Искам да съм Вирджиния Улф или нещо да напиша поне, или нещо значимо да направя.

Всичко в мен мърмори: Не превръщай това в голяма драма

Облегнала съм се на една стена, февруарското слънце ми свети в очите.

Ако не друго, този февруари не ми напомня на нищо. Времето е ново, животът ми е друг. Поне това – и то не е малко. Край на носталгията.