i am young again

Да си припомним.

Гледах го за втори път и пак ме зашлеви по същия начин.

Спомням си какво си мислех тогава, как слушах Young Again на Пол Бенкс, как четях Марк Странд. Как дочетох същия сборник на ръба на терасата на вашите и въздухът режеше.

Така знам, че истински ме е жегнало нещо: когато си спомням всичко около него и може да ми служи за ориентир за определен период от живота ми.

Обичам всичко в този филм: историята, играта, детайлите. И чак сега забелязвам, че Тони чете Животът пред теб в една сцена. Нищослучайновтозиживот.

Чувствам се отрезвена и готова.

 

Може би при първия преглед на този филм не съм била готова, но сега съм. И може да е късно, но може да не е. Това ми стига.

А в случай че съм закъсняла, ще приема и загубата. Преди не можех, но сега е друго:

 (…) какво знаех тогава за насладата от загубите (…)

(М. Странд)

 

 

 

 

ego te absolvo

догледах Departures.

чудесен, почти трагикомичен и много хуманен филм за смъртта.

няма нищо, нищо по-трудно на този свят от смъртта. клише, но факт.

а погребението е част от смъртта и е кошмарно изживяване.

погребенията рядко се извършват с човещина, както би трябвало. погребенията са нечия работа. гадна, мръсна работа. погребенията вървят по списък, на табло. точно като таблото на заминаващите полети на летището, които също са с шапка departures.

смъртта е дай да не говорим за това; дай да сменим темата; не, стига, нищо няма да се случи; никой няма да умре; не го мисли; опитай се да не го мислиш; нали няма да потънеш в себе си; такъв е животът; всички това ни чака; как да ти помогна (и ужасният, но верен отговор не знам, няма как); не знам какво да ти кажа.

кое е по-болезнено: смъртта или опитите ни да се справим с нея? особено опитите ни да я отблъснем.

ние не искаме да се занимаваме с това. не искаме дори да мислим за това. презираме смъртта, все едно не си даваме сметка, че съществува. но ако има нещо сигурно в живота ни, това е именно фактът, че ще умрем.

погребенията са кошмар, но не и в този филм. с такова уважение се подхожда, с такава милост, че няма даже страх, няма погнуса, няма даже ексцентричност. има естественост и приемане. и прошка.

не помня как оцелях преди две години в един подобен кошмарен ден, но както и да прозвучи това, всъщност донякъде се радвам, че се случи, докато съм на 20, защото ми позволи да простя. и се радвам, че простих на 20, а не живях с този гняв още 20 години. може би на 40 ще съм още по-инатлива. може би щеше да е невъзможно да простя тогава. не знам дали щях да мога да простя, ако не се беше случило нещо необратимо.

за мен прошката беше къщата на баба ми този април, мекото слънце, но все още хладният вятър. тишината. както гледах японската* дюля в двора ни, която цъфти особено красиво и именно през април, осъзнах, без даже много да го мисля, че най-накрая съм простила. прошката не идва с фанфари, не е гръм от ясно небе.

тя е камбанките, полюшвани от вятъра, в края на една любима песен или трайно измененият ми поглед, или аз, майка ми и баба ми, седящи мълчаливо в двора на къщата, в която прекарвах голяма част от детството си.

тя е снимката над бюрото ми, на която седим двамата, аз съм тригодишна и ям царевица, ти си сърдит и пушиш. винаги когато я погледна, ти казвам здрасти. без драма, без тъга. с усмивка.

 

---

*Departures е японски филм. да го кажа ли пак? нищо случайно в този живот.