Снощи не можех да заспя до късно и през равни интервали от време си мислех за майка си.
Майка ми, единственият човек, пред когото безотказно мога да (и го правя) се разрева за всичко и не изпитвам потребност да се извинявам след това. Майка ми, която може да ме разплаче с една картинка по месинджър. Майка ми, към която съм се държала безмилостно. Майка ми, с която толкова си приличам, че ужасно ме дразни. Майка ми, която ми се щеше да е имала повече късмет. Майка ми, която разбирам все по-добре с годините. Майка ми. Моят сейф спейс. Най-противоречивият човек в живота ми. Няма друга като нея.
Сутрини, в които се будя на тъмно, ти си на няколко сънувани живота разстояние, но топлината ти заявява плътно присъствие. Преди да се насиля да стана, облак е прихлупил слънцето. Изчаквам да се разбудиш съвсем, за да дръпна завесите: минало е време, има светлина, която да влезе. Но прозорците са запотени, първият знак за есен, първият сигнал за разликата между вътре и вън. Ще ми се да е един от дните, в които оставаме тук, на топло, но не е; ще ми се да е ден, в който само чета и от време на време ти се усмихвам сънено, но не е; но все пак и такива дни предстоят.
Сядам до теб на крайчеца на леглото, с едната ръка държа кафето, другата е върху рамото ти. Казвам: Стой спокойно, имаме още няколко минути.
Светът пак се омагьосва. Музиката е приповдигната и слушалките дори не се заплитат, косата ми вече не пада, всяка дума е бременна със смисъл, ленивото утринно слънце, клаксоните, цъфналата вишна, прахолякът, който градът тръска от себе си след зимата, всичко ми намига и дава знаци. Естествено, този момент ще бъде ужасно кратък, понеже е ужасно красив. Ето ни, в най-хубавия период от пролетта, който за минути ще бъде изтласкан от повелята на лятото.
В градинката, през която вървя, ароматът почти ме замайва. Четири баби се спират в средата, за да обсъдят нещо спешно, препират се, прекъсват се, после се усмихват и продължават. Момиче се е качило на пейка, за да снима сградата отсреща. Клошар разлиства вестника, с който може би се е завивал, на една пейка. До него седи дядо с каскет и преглежда амбулаторен лист. Млади хора с ризи и чанти през рамо бързат към работните си места. Всичко живо е с кецове, включително и аз, и за пръв път от ученичка ми се прищява да бях с пантофки, за да се завъртя на пръсти като балерина, защото моментът е подходящ.
Докато чакам на светофара, зад мен мъж и жена разговарят на френски и за миг бих могла да съм на съвсем друго място. Затварям очи и дишам. Сигналът за зелено прекъсва тази обедна идилия и се налага да пресека и да изгубя французите от слух. Но няма страшно. Всичко е възможно, стига да мога да си го представя. А днес мога.
Снощи ми припомниха за приказките по телефона. Те са особени, защото понякога звъниш и приказката вече е започнала. А когато свърши, започва отначало. Когато бях дете и хващах някой филм от средата, баба ми казваше: Ние сме интелигентни хора, може да изпуснем началото.
Не знам какво съм изпуснала, но помня как веднъж ми каза, че всичко е поправимо. Може би наистина всичко подлежи на редакция и салфетката, на която ти бях нарисувала коректорските знаци тогава, е била знак за това.
Оттук нататък няма да знам дали нещата, които ти казвам, стигат до теб, но си мисля, че ако нещо е писано, се случва. Може би затова пиша.
Някои приказки завършват щастливо, иска ми се да не го забравям. Затова и снощи оставих една книга с приказки върху твоите книги. За всеки случай.
Иска ми се нещо лесно – като безотказния ми смях, когато някой не може да казва р.
Онзи ден сънувах пръстен. Хубава поличба.
Същата нощ имаше пълнолуние. Рядко му обръщам внимание, но докато се прибирах, все пак вдигнах глава нагоре, за да проверя. Имаше само процеп между облаците. Празен. Все едно Луната е била там за известно време, отегчила се е и е тръгнала на разходка.
Напълно е възможно да е попаднала на 9°45’28.01″ с.д. / 100°01’44.90″ и.ш.
Ако не друго, Луната навсякъде е една и съща – независимо от часовата разлика. Може би сме я търсили с една и съща мисъл наум. Не зная как иначе да ти кажа нещата, които искам да ти кажа.
Преди милиарди години на брега на някаква река в Африка живеели костенурки, които плували до отсрещния ѝ бряг всеки път, когато трябвало да снесат яйцата си. Постепенно реката се разширявала – но едва с по няколко сантиметра годишно. Костенурките нямало как да усетят това и продължили да плуват, всяка година малко повече. Минали милиарди години. Реката се превърнала в океан. Разстоянието между двата му бряга станало огромно. Костенурките обаче продължават да плуват от единия бряг до другия, когато дойде време да стават родители.
Учените още не са постигнали консенсус за причината.
Може би е някакъв родова памет или ген. Може би костенурките са глупави или инатливи. Може би нямат представа какво разстояние ги чака, когато тръгват. Може би не им пука.
Тази история не е моя, прочетох я в една книга, която стои върху купчина от други книги до леглото ми. Там стоят и моите истории, може би не кой знае колко вълнуващи и смешни, но винаги си представям, че ако ми се отдаде възможност да ти ги разкажа, няма да ти се сторят толкова лоши.
До въпросната купчина с истории стои телефонът, към който гледам и сега, докато ръката ми потропва нервно.
Това, разбира се, е телефонът, по който не ти се обаждам.
Учените още не са постигнали консенсус за причината.
времето тук блика на тласъци – като петрола 