оползотворих си последната тийн година.

още много неща искам да кажа, да направя, не ми стига времето.
на 19-ти за последен път съм на 19 – сладко, нали – и беше един от типичните ми дни, в които се опитвам да свърша всичко едновременно. естествено, не успявам, понеже не съм господин за един ден, а (мъка за всички, които ме търпят) (ще черпя) Габриела… всеки ден.
накрая се тръшвам на стола вкъщи (адски изморена, но някак удовлетворена) и вместо да пропадам в екзистенциални кризи, ретроградни планети и сатурнови дупки, си мисля колко прекрасна година беше, и колко красиво ми се случиха някои нейни отрязъци, и колко важни, макар и понякога некоординирани, бяха крачките ми. и колко често – дори днес, най-вече днес – вървях без чадър през може би не най-прекрасния, но най-моя град; градът, който носи прашасалите ми обувки, откакто се помня, и се надявам да ги носи завинаги.
и защото искам да сме вечно вплетени, и защото бих останала вечно на 19.
искам – ако не някой друг, поне София да запази образа ми по някакви нейни си неведоми пътища (тя ги умее тия неща)… такава, каквато съм сега. такава, каквато е сега.
завинаги, завинаги, завинаги.

//сбогом на любимия ми таг
ще си измисля друг. по-хубав. да.
да.

преброяване на страховете

30 day challenge – day 14

-> най-ранният ми спомен

Най-ранният ми спомен е от преди да навърша годинка и повечето хора мислят, че си измислям, но съм сверявала с мама и е истина, случвало се е.
Та, то не е случка, а просто отрязък, момент – седя в майчиния скут в нещо като бар, но през деня, а срещу мен стои мъж с дълга коса и оранжева тениска.
Оказва се, че докато сме живели в Обеля (т.е. първата година от живота ми, докато стана на годинка и малко след това), зад блока е имало някакво кафене с барплот (оттам представата, че съм в бар) и ние редовно сме ходели там, защото сме познавали Влади (собственика).

//
наум броя си страховете
и пръстите ми все не стигат:
височини, дълбочини
да не ми отрежат косата в градския
да не остана сама на стари години
по-лесно е да запиша
нещата, от които не ме е страх:
не се боя от
предишни любови
не ме е страх, че
ще ти се случат отново
и миналото време
не разтреперва коленете ми, но
тревожа се от бъдещето
от всичко неслучило се
онова – непредвидимото
само на бъдещите ти любови завиждам
от потенциалната любов страхувам се
разбуждам се във нощните проблясъци
и капчиците от студена пот
са вместо сълзи, вместо застраховка:
да спра да се страхувам,
и да не плача после.
не ме е страх че си обичал
а че ще обичаш пак
някой нов
някой по-добър
и някак – повече.

My computer thinks I’m gay // I threw that piece of junk away

30 day challenge – day 13

-> място, което бих искала да посетя/на което бих живяла

Толкова съм се привързала към София, че изобщо, ама изобщо не искам да бягам никъде. Не мисля, че родният град е непременно там, където се чувстваш на мястото си, но за мен това кътче е еквивалент на вкъщи. И тук искам да правя неща с живота си, тук искам своите случвания, искам да науча улиците толкова добре, че да ми писне. Искам когато се чувствам най-изтормозена, обезверена и изгубена, да мога да кръстосвам града, докато не припадна от умора, и нито веднъж да не забравя колко крачки ме делят от дома. Искам когато съм най-бездомна и загубила посоката си, да успявам да я намирам по нишките на този град. Нищо друго не искам.

Иначе бих пътувала навсякъде. Наистина. Но тийнейджърските ми илюзии и мечти бяха свързани с Португалия (Портокалова) и Ирландия. Не съм сигурна точно какво очаквам да намеря там, но знам, че рано или късно трябва да попадна по земите им и да вървя градовете им.
Понеже нали.

early to bed // early to rise

30 day challenge – day 12
Bullet your whole day.

  • 6:30 ми звъни алармата, аз в несвяст се чудя защо съм спала толкова малко и проклинам факта, че трябва да стана, също така и мисля как не трябва да заспивам
  • 6:45 вече съм се вдигнала от леглото и бавно крача към живителната течност, наречена кафе; междувременно си пускам лаптопа и си мисля кой албум ще слушам, докато се приготвям за излизане
  • 06:45-06:50 се гримирам (силно казано) (нищо не виждам, ама почвам да отмятам 1х1, ‘щото иначе ще закъснея)
  • 06:50-07:30 пиша този пост, probably. проверявам си пощата, чета си хороскопа на три места, гледам колко градуса ще е днес, чат-пат попоглеждам фейсбук. а, и тъмблр съм отворила – да не ми доскучее случайно. всичко това – вече под звуците на Antics на Interpol
  • 07:30-08:10 си взимам душ, оправям си косата евентуално, продължавам да се опитвам да се събудя/приведа в приличен вид – неуспешно, естествено
  • към 08:10 вероятно осъзнавам, че съм се оправила прекалено рано, но все пак излизам.
  • 08:10-08:20 слизам до спирката, междувременно, разбира се, пуша
  • 08:20-08:30 съм в рейса. слизам на спирката на банката, в която имам работа, сигурно ще съм първата и единствена луда там
  • 08:30-09:00(?) – върша работа
  • 09:00 – вече осъзнавам, че наистина съм се престарала с желанието си да не закъснея и се чудя как ще убия почти час толкова рано сутринта.
  • 09:01 – ще изпия едно кафе някъде, аре, викам си.
  • 09:10 – вече съм в метрото
  • 09.25 (примерно) стигам на СУ. нямам чаааак толкова много време за убиване. размишлявам откъде да си взема кафе. сещам се, че на 6-ти септември има coffee house (coffee heaven? как му беше името?), откъдето още не съм пила кафе, и решавам, че това ще е мястото
  • вървя дотам, взимам кафе, сядам в градинката на Кристал и пак пуша
  • не съм спряла да слушам Interpol
  • към 10 без нещо е време да свърша основната работа, за която съм станала толкова рано. отсега стискам палци всичко да мине успешно
  • работата вероятно ще бъде свършена за не повече от 15 минути и аз, спяща, ще се запътя към вкъщи
  • където ще се просна на дивана и ще заспя
  • впрочем трябва да си купя прясно мляко
  • М. иска да се видим да ми разкаже нещо – преценявам, че ще е привечер
  • ако не заспя, уча по ИК. ако заспя, то се приспивам с Пяната на дните, а когато се събудя, трябва да си измия косата и да се налакирам (утра досадно)
  • вече съм решила с какво ще съм облечена, така че това спестява малко от редовното ми чудене
  • даже косата съм решила как ще си направя
  • към 18-18 и нещо сигурно ще изхвърча за пореден път от вкъщи
  • ще се видя с М.
  • към 20-20 и нещо ще се засека с Р.
  • 20:00-22:00 ще се помотаем, после сме на Ревю
  • които ще почнат сигурно чак в 23:00
  • и ще свършат към 01:00
  • после отивам да слушам още музика, да ме гушкат и да спя.
  • и
  • така.

jeux d’enfants

//трябваше да обсъждам бъдещето си в ден 9-ти, но вече писах за “как се виждаш след 10 години” и мисля, че е безсмислено, минавам на следващото по ред в списъка
30 day challenge – day 10
Първа любов/първа целувка

Първата ми целувка сигурно е била в първи клас, момчето май се казваше Георги, имаше вкус на снакс и всъщност май по-скоро той ме целуна, отколкото някаква взаимна целувка да е било. Съответно аз казах “Иу” и се приключи.
След това доста дълго време останах нецелуната и като че ли в десети клас ми бяха първите някак по-сериозни целувки (но и те не бяха много адекватни).

Преди да се влюбя за първи път, категоризирах всеки crush като любов. По-късно прочетох един цитат, нещо от сорта на “Your real first love will make you realize your first love wasn’t really your first love.”
И да, така е.
Първата ми любов (и първата ми връзка) беше в 11-ти клас, бях на 17 и беше пълно фиаско, разбира се, но не съжалявам и не бих я заменила за нищо на света. Това беше първият ми голям урок в това голямо и важно за мен нещо – любовта – и ме научи на страшно много неща. Странно колко много може да се промени в (сравнително) кратък отрязък от време и колко по-различно гледам на всичко сега. Странно е също, че доста време живеех с представата, че никога няма да забравя този човек, а в момента се сещам за него изключително рядко. Знам, че е нормално, но винаги е интересно, когато откриваш топлата вода чрез собствения си опит.
И така.