chat heads active, vol. 3

щастлив съм за тебе, не знам дали си го искала или си си го представяла през всичкото време, едва ли ще те удовлетвори (поне не задълго и не напълно)

но аз си знаех отдавна

че ще ти се случи

/

Бях на косъм да забравя, но

днес имам имен ден.

***

Нашите до последно не са знаели дали ще съм момиче, или момче, затова не са умували много как ще ме кръстят. Знаело се е, че ще бъда кръстена на баба си (Галя) или на дядо си (Симеон).

Едва ли някой е предполагал, че няма лесно да свикна с името си. Че ще минат години, преди да го харесам, че до ден днешен се представям по-често с Габи, отколкото с Габриела, че това Р се оказва предизвикателство за някои важни хора в живота ми.

И макар че се представям с Габи, говоря за себе си като за Габриела, защото имам чувството, че в мен живее повече от един човек. Често действията на тази мистериозна втора жена са необясними за мен. Най-смешната ми представа за нея е страстна латиноамериканка от някоя теленовела, която драматизира до откат. Понякога много си приличаме.

Иначе баба ми още се сърди, че не съм съвсем кръстена на нея („Няколко общи букви не са достатъчни“). Това не я спря да ми подари семейния пръстен, на който са гравирани първите букви на нейното име и името на дядо ми.

Въпросният пръстен през повечето време стои на лявата ми ръка и винаги когато го погледна, си мисля, че няколко общи букви понякога са напълно достатъчни.

 

the gods await to delight in you

След половин година тотално забвение реших да вдъхна живот на нещо, което винаги съм искала да правя – превод на поезия.

Мястото.

П.П.: Трих и писах, трих и писах. И трих. Имам напредък: не се обясних и оправдах поне веднъж.

you’re looking alright tonight;

Не пиша, защото или нямам време, или нямам желание, или и двете, макар че си мисля за писане доста често, особено напоследък. Даже ми се чете пред хора, ама ще мине това.

Всъщност дойдох, за да споделя, че най-любимата ми група в последните две години (боже, щях да напиша една, но се сетих, че са две и наистина не мога да повярвам, че е минало толкова време) ще свири суперблизо до България и се случва, и е подарък, и е радост, и просто съм толкова екзалтирана в момента, че едвам пиша.

Не съм се вълнувала така за нищо отдавна и искам да го споделя тук, защото блогът ми е задръстен с тъжни и самосъжалителни постове, и искам да избягам от т’ва, искам да го променя някак, защото създавам грешна представа за себе си (на самата мен, но също и на другите).

Албумът на Интерол, с който се запалих, беше саундтрак на май 2015, когато загубих баща си, преди всичко го свързвам (и ги свързвам) с това. О, боже, нали щях да пиша позитивен коментар. Но позитивен е, bear with me. Просто имам нужда да преговоря. Та, тогава го открих, тия китари ми крадяха съня, глада, мислите, отнасяха ме някъде. В една от песните в албума се пее last Friday, I see you in the photo booth и това някак ми напомняше как по-рано, през есента на 2014, май видях баща си в метрото, случайно, разбира се. Още не съм сигурна дали беше той, още не съм сигурна дали ме е видял, никога няма да знам. Но предпочитам да си мисля, че все пак последният път, в който съм го видяла, не е бил толкова отдавна, колкото щеше да е без това припознаване във влака. Друга песен, Same Town, New Story, бях запомнила първо като мелодия, после я нагодих и към текст, и към име на песента. Но отварящата китара просто ме заковаваше, цял ден я слушах в онзи мрачен четвъртък, когато го изпращах.

So I bet she stood by him
through it all.
I bet she stood by him.
When she was pounding on the wall,
she said: It feels like the whole world is up on my shoulders.
Feels like the whole world’s coming down on me.

Това  много точно изразява как се чувствах тогава, наистина целият ми свят се сриваше, а нямаше време (каква тъпотия) за това, имах работа, университет, личен живот, всичко се подновяваше, беше зората на лятото, току-що бях навършила 20 и просто не можех да си позволя да се срина.

Сриването, разбира се, дойде със закъснение, защото такива неща не бива да се отлагат: затова и се опитвам, когато съм нещастна, да позволявам на болката да се лее през мен, да пиша, да споделям, да крещя на целия свят, ако е нужно, че ме боли, защото това е единственият начин. Отвътре-навън. Трябва да пуснеш злото да си иде. Иначе се превръщаш в негов роб. Това е философията ми за живот, знам, че не е правилна за всички, знам, че много хора смятат, че да споделяш в изобилие не води до нищо добро. Неведнъж са ме упреквали: Трябва ли всички да знаят точно какво изпитваш? Не, не трябва. И все пак ми е нужно. Не знам. Само така съм оцелявала досега, само така не съм се побърквала. Знам, че има различни начини да изразиш болката, но за добро или зло (все още не мога да оценя точно дали думите са благодат, или проклятие, мени се настроението ми и за тях, твърде често) единственият начин, по който мога да се изразявам (добре, зле, някак) е като пиша. Това е. Затова пиша и сега, така се събирам. Проблемът с писането е, че казва. Не е толкова абстрактно. Не можеш да кажеш, без да кажеш. И така. А думите винаги водят след себе си други думи, реда го знаем.

След това фамозно лирическо отклонение, което, сигурна съм, за всички е много интересно и което далеч не правя за първи път, да се върна на Интерпол.

Обичам ги заради обречеността им, в която все пак винаги откривам мотивация и път напред, обичам ги, заради текстовете на Пол Бенкс, който наистина е поет (къде-къде по-талантлив от Дилън), обичам ги, защото ме нахъсват да бъда, да правя, да искам.

Ето една тайна: от лятото насам, като си пусна музика и танцувам на нея (т’ва вече съм споделяла, че го правя, въобще не ме е срам, страхотно е, според мен всички трябва да го правят!), има моменти, в които редя 4-5 песни на Интерпол и си представям, че съм на техен концерт.

Ама с всичко. С китарите. С баса. С барабаните. С гласа на Пол. С Пол, който си оставя цигарата на главата на грифа (?) на китарата. С подскачането. С ръцете, които следят ритъма, колкото и неконтролируемо да се мятат във въздуха. С все по-силните тласъци на тялото, когато идва НАЙ-ДОБРАТА ЧАСТ. С пускането на косата в един момент, когато просто всичко ми пречи (напук на факта, че навън винаги съм с пусната коса, вкъщи почти винаги ходя на кок) (ГОСПОДИ, КОЙ СЕ НУЖДАЕ ОТ ТАЗИ БЕЗПОЛЕЗНА ИНФОРМАЦИЯ).  С погледите, които хвърлям на случайни хора из публиката, да споделя екзалтацията. И така. Представям си го само, нали. Дори не предполагам, че може да се случи.

НО ЩЕ СЕ СЛУЧИ. Наистина ще се случи. Уверена съм, че няма да е както съм си го представяла, макар че, няма да лъжа, през идните няколко месеца планирам да си го представям доста често.

I can’t pretend I need to defend some part of me from you.
I know I spent some time lying.

 

не знам къде. не знам на кого.

edit: не знам кой ми чете блога напоследък (все в малките часове и все някакви рандъм стари постове), но му благодаря, вади на показ някакви интересни и за мен неща. ето как съм се чувствала преди 4 години по горе-долу същото време на годината – https://4metamorphosis.wordpress.com/2012/05/30/insert-unhealthy-amount-of-radiohead-here [само аз мога да сложа такова заглавие и после да прасна песен, която не е на рейдиохед]

аз си знам, че се повтарям непрекъснато. това не е добре де:Д ама ме успокоява фактът, че не се чувствам за първи път така. снощи не можах да спя най-вече от огромната луна, която се беше облещила като златна монета на небето. така ми се искаше някой да я загаси. така ми се иска някой да ме загаси от време на време, когато мислите ми идват в повече.