I just wanted you to know that baby, you’re the best

https://4metamorphosis.wordpress.com/2011/06/21/1698/

Понякога имам нужда да знам, че не съм пълен провал. Ок, знам, че не съм. Понякога имам нужда да знам, че животът ми не е пълен провал. Пак тъпо, твърде млада съм, за да преценя. Добре, понякога имам нужда да знам, че животът ми дотук не е пълен провал. Че животът ми в момента не се проваля. Че ми тежи всичко, навсякъде и по много. Сякаш съм в неспирен идиотски спектакъл, в който играя ту ролята на малката сестра, слушаща историите на кака си с върховен (без)интерес, ту съм майката, пълна до последната клетка на тялото си със съвети, които никой не слуша, от които никой няма нужда; ту момичето, за себе си поне, момичето, нито дете-нито жена; нито майка, нито сестра, не съм ничия, принадлежа сама на себе си, и понякога е избор, а понякога просто никой друг не ме иска. Когато Ники казва, докато не се разочароваш от човек, когото обичаш, няма как да разбереш, аз казвам, че съм поначало разочарована и горния пост малко или много говори за това. Без въобще да става дума за Косьо. Не го харесвах чак толкова. Май. Мисля, всъщност, че никога не съм била влюбена. Не е ли тъжно? Но когато те разочароват преди да искаш и да можеш да схванеш какво е разочарование, когато те дамгосат така, че осъзнаеш, че си повреден години по-късно, когато във всеки търсиш недостатъка, когато умишлено си забраняваш да обичаш, защото знаеш, че има шанс да обичаш само ти, когато подсъзнателно се страхуваш от всекиго, да не би случайно да е като онзи, когато дойде мисълта, че може и ти да направи същото като него, че ти си негова, смешно, но си негова в някакъв идиотски и абсурден смисъл, че злото в теб е вътре и може и да си способна на отприщване (а ти си, доказваш го, защото си недотам добронамерена и мила, понякога болиш и нагарчаш); мисълта те разрушава, защото ти си нечия част по default, но не си била пожелана. Ти си нечия част, но някои части се губят. Без бъбрек можеш да живееш, макар и one crappy life, без част от черния си дроб също можеш, неговите клетки се регенерират, но без други части не можеш, не успяваш и мислиш, че си го направила, и най-вероятно си, но колко по-лесно е да търсиш проблемите някъде много навътре и много назад и най-вече много не в теб. О, боже. Един ден да съм daddy’s girl, не ми е нужно повече. Да пробвам какво е.

Страхотен патос. Аплодисменти. Завеса.

I want to tell, you are gorgeous

Some things match perfectly. Haven’t I said that before?

Here’s two:

Тъпо е когато си постваш песни във фейсбук, защото хората харесват само песни, които знаят.
Тъпо е също, когато пожелаваш на някого всичко най-. Всичко най-какво? Мързеливо стои.

Sometimes I read as I walk. Or walk as I read. The wind violently rapes my hair, it tingles up my sleeves, my shoulders scream from pain from the books in the bag from school from home – I always take the same things with me and I always bring them back. I once read about a woman who read books and then left them somewhere – say, on a bench, for someone else to take them to read. Would I ever do that? Would anyone ever take a lonely book from anywhere? Doesn’t abandoning a book – and abandoning anything, really – mean that it is not good enough? Does this make me not good enough then? To whom? Does it matter if someone thought I sucked? Or perhaps it wasn’t even me, it occurs to me now, who sucked, it was the person who left me, the person who chose another person before me. It came to me, as my mother and I walked, arm by arm, she was carrying bags, I was as well, her steps were calm and hesitant, mine – reluctantly waiting for hers to catch up, our shoes covered with dust, rust and the last specks of winter on our ground, in our neighborhood, at out home, at my home, at her home, where I grew up, where she grew up – I wonder why she never left. Sometimes I think of my mom as some of the strangest people I know – and it is not striking or peculiar, because I am the same as her, I am as strange as her and sometimes I think of myself and I curse the fact I am not understood. But at times I thank to an invisible power that I am different because this is lucky.

Her loud laughter, how she engrosses in thoughts on the subway, how she bites her lips, how her facial expressions change while she’s just standing there, without doing nothing, while she’s commuting from home to work, she’s not with anyone and she’s not thinking of anyone but she’s doing some weird face again and then I know she is my mother, ’cause I do this too.

Am I always like this? I am, I am, I am, I am always like this

Проблемите не извират от факта, че си слагам ръцете между краката
Извират, когато някой си сложи ръцете между краката ми, все едно съм му собственост, все едно съм му някаква въобще, за да задоволи лицемерния си вулгарен нагон, който е толкова vague за него, колкото и ядрената физика, hell, това са си моите бедра и никой няма право да докосва света ми и която и да е част от него, защо хората го правят, защо си мислят, че всичко е позволено, че всичко може да е на шега, ма ти защо се впрягаш толкова, ее, то беше на ебавка

Защо се впрягам ли, защо, защото трябва човек да се впряга понякога, защото за някои неща си струва, защото ми омръзна от тази апатия у хората, защото трябва да се боря за нещо винаги, защото това е смисълът на всичко, защо,защо,защо, защо

ох не исках да звуча така

днес си купих рокли

всъщност се чувствам доста добре – чета много

толкова, друго засега не ми е ясно

Fathers, be good to your daughters
Daughters will love like you do

(I like it. It’s relevant.)

Това е набързо, защото ми се спи.
Качвам си мъжки гласове на телефона, за да има какво да слушам, защото не знам какво ми се слуша. И умишлено си трия останалата музика, за да изслушам каквото си качвам. Right. Now that made sense.
Днес се поздравих с Косьо и ми е леко на душата. Горе-долу.
Oh, well. Днес съм романтична. Чак и пола си облякох.

п.с.искам някой да ми купи тази рокля. епа кво, като съм ниска. и аз мога да си я купя, ама не искам така.