the reminder

По едно стечение на обстоятелствата днешният любим и светъл повод е и датата, на която преди шест години разбрах, че съм загубила баща си. Наглед двете нямат нищо общо – едното е празник, другото – трагедия; едното отбелязва цялата сила на думите, когато ги има, а другото е навярно най-големият ми урок по смълчаване и осъзнаване, че все пак има случаи, в които думите са безсилни и в които просто няма какво да се каже.

За болката и скръбта няма време и място, няма отрязък, няма слот, в който да ги поместиш и после да продължиш напред. Тъгата не е линеен процес и се стоварва в най-неочаквани моменти. И в такива моменти, колкото и време да е минало, наистина няма думи, които утешават напълно, въпреки че много ни се иска да вярваме. Думите, между другото, често се оказват излишни и когато изпитваме искрена радост, благодарност или любов. Рядко пиша, когато съм щастлива, защо да лъжа, че не попадам в това клише, след като то е толкова логично.

Така или иначе обаче някак неусетно се оказва, че думите, книгите, редакцията, преводът, разговорът никога не са ме напускали напълно. И са били наблизо не само в процепите между пълното щастие и пълния ужас, ами през цялото време; дори когато не съм си давала сметка, те са били мои спътници, чакащи кротко, докато отново посегна към тях. Това за мен е близко до чудото: думите лекуват и вдъхват сили и кураж само заради осъзнаването, че съществуват. Пожелавам ви винаги да усещате, че думите са някъде там и могат да спасяват – дори когато си мислите, че нямате нужда от тях, дори когато си мислите, че няма какво да се каже. Защото когато дойде момент, в който има какво да се каже, в който има какво да к а ж е т е, думите ще са там и ще ви чакат. Честит празник!

befriend the glorious end of the line

Ще ми липсват тези безкрайни пътувания, които стигнаха за не една и две прочетени стихосбирки, обмислянето кой с кой транспорт се засича в подходящо време, така че хем да не чакам дълго, хем да имам седем минути за една цигара. Ще ми липсва фактът, че в момента, в който метрото ме изплюеше от подземната си паст, внезапно всичко около мен утихваше, ще ми липсват всички шегички за този квартал и невъзможността някой да ме изненада със смешка по негов адрес (pun intended), която не съм чувала. Ще ми липсва идеята (която може да е и напълно невярна), че тук слънцето залязва най-късно, сякаш за да ме изчака да се прибера, защото знае, че ми отнема много време. Ще ми липсват разбитите тротоари, по които знам точно как да вървя, че да не се спъна, ще ми липсва да мога да се оправдая с Живея ужасно далеч, за да си тръгна от място, на което не искам да съм. Ще ми липсва страхът от високото. Ще ми липсват междублоковите пространства, които сънувам толкова често.

Ще ми липсват гледки като тази: в рейса се качва очарователно момиченце с кукла бебе (защо момиченцата винаги искат кукли бебета?). Следва я сестра ѝ, на ръба на тийнейджърството, и майка им. Сляпата им майка. Не чувам какво си говорят, защото съм със слушалки, но изглеждат щастливи. Съзнавам, че голямата сестра е и голямата опора в тази компания. Мисля си за всички много смели момичета, които познавам. Мисля си за момичетата, които гледат братята и сестрите си, които растат без бащите си, растат без майките си, растат сами, растат с ключ на връзка около шията, растат и отиват на интервю за работа в деня след бала, растат и плачат сами вечер късно, растат и танцуват сами вечер късно. Растат и пишат за това как растат. Радвам се, че съществуват.

Ще ми липсва да видя две сестри и сляпата им майка, които се смеят на нещо заедно и всички се усмихват, и няма значение, че майката не вижда дъщерите си, защото понякога няма нужда да виждаш нещо, за да си сигурен, че е там. Вкъщи е чувство, не място.

Но е хубаво да знаеш, че имаш поне няколко основания за дом.

Вълнувам се. Да кажа, че не ме е страх, не би било в мой стил, но съм сигурна, че решението е правилно.

И пътят е този.

 

My mistakes are my life

Смешно ми е за всички пъти, в които съм си мислела О, аз това никога.

Не съм Едит Пиаф и съжалявам за доста неща.

Чувствам, че правя само глупости. Изпитвам непоносим, неконтролируем страх. Царицата на фаталния сценарий.

Какво да ви кажа: аз съм отговорна за абсолютно всичко, което ми се случва. И всичко си заслужавам. Сама се ритам стръвно в кокалчето, а на сутринта гледам с почуда глезена си, сякаш не помня от какво е синината.

Поради наличие на неоспорими доказателства се налага да приема, че а) всичко се случва в този живот; и б) всичко минава.

Само това знам. И че искам платно с Одри Хорн за стената.

I’m prepared for one big silence

(con)temporary feelings

by Robert Montgomery

Не ме е яд, че всички дворци са временни. Но това не значи, че не тъгувам за всички приказки, за които вече е толкова късно, че не стават дори за приспиване.

 

no longer making time

Обади се и заяви, че никога не ти се обаждам, все едно ти дължа нещо или все едно има някакво значение. Не, всъщност даже не беше изречено с изискване, защото ти нищо не искаш от мен. Просто констатация. Както е констатация и любовта ти. Суха и безсмислена. И водеща доникъде.

Ето сега например искам да ти се обадя. В два часа следобед. Да ти предложа да идем да послушаме вече хладния вятър (catchin the breeze and all) на малко по-синята слънчева светлина и да се усетим свежи и готови, както човек обикновено се чувства наесен. Или да слушаме Slowdive и аз да се сгуша в теб както преди, без да се чудя дали разбираш как точно се чувствам, защото даже не ми трябва да знаеш, аз чувствам, че знаеш. И дори да не знаеш, няма значение. Аз знам. Да дишам във врата ти и да не ми хрумне нито за секунда мисълта, че този миг ще свърши след малко и ще се върнем към животите си, аз към моя и ти към твоя, животи, които вече не са свързани.

Това беше много трудно за написване, представи си, значи, колко невъзможно за казване. Вече не мога като преди да се разливам в емоционални припадъци пред напълно непознати. Това тук е по навик, като страданието.

Виждаш ли, толкова много ми липсваш понякога, че ми се ще да ти се обадя в 2 следобед. Разбира се, не го правя. Вместо това посочвам болката, изричам я между другото, сдъвквам я между други фрази. Нещо като: Това е липсата ми. Какво ще ядем?

*