Иван Херцег

Спомена мъжете, които си оставила,
и баща си, който те оставил,
а после седна в поза лотос
и каза, че оттук насетне те няма за никого.

*
Колко градове ще оставим в себе си
един след друг и колко нас ще ни оставят…

*
Косата ти е черна, кърпата – невидима,
и някой здраво те е хванал за ръката,
гледаш ме дълго и внимателно, понеже знаеш,
имаш толкова много за помнене.

*
сякаш би изчезнала тишината, в която
най-добре се разбирахме

*
Далечината е нейното друго, непроизносимо име,
петно до петно, които разтапят тялото.
А сякаш я докосвам и стискам в ръка.
Далечината е нейното друго, непроизносимо име,
дума до дума, които изчезват без оправдание.
А сякаш ги говоря аз,
изкрещявайки буква по буква.

*
Всичко остана недоизказано.
(…)
Всичко остана предчувствие.

*
отнесох те през границата в миналото

*
Бездушно е времето на паралелите на бягството
и не знам вече на кой език да те пазя.

*
Ако можеше да скриеш живота в една дума,
коя би избрала: кристал, всемир,
синьо, неправилност или никога?

*
липсваш ми открай време

*
Бях тогава твой, бях нищо,
както само телата го могат.

Трябва ли още нещо да призная?

Светът има точно толкова светове,
колкото има смърт, колкото са
въздушните джобове в земята
от прогнилото раждане.

На нас вече не ни трябва нито един.

*
Какво направихме?

Близостта винаги се е разбирала от само себе си,
всеки миг готова за предателство.

В мен вече беше вписано изчезването.
В мен само пивката лудост.

Всичко е в камъчетата на брега, казваш,
в сол ще се заровим.

Това е тайната на нереалните.
Така временно ще можеш да ме имаш.

*
Зазиждам двама ни в стихотворение, изгниващо отвътре…

*
Никога не знаеш кой точно може да те съди.
Никога не знаеш кой точно може да те обича.
Кой точно може…

*
Не мога да си представя колко белези имаш.
Отново се обадиха, че баща ти е мъртъв.
Това хубава или лоша новина е?

От “цезаровото сечение” на ръката ти
не тъй отдавна се роди крал-урод,
който оплаква самотата ти, кипяща нощем
като изгнила диня, забравена на масата,
като изоставен научен труд
за езиците, които те издават толкова повече,
колкото повече ги учиш и знаеш,
за всекидневието, което предлага лъжа и почти нищо.

“Добрите момчета и идеалите са заровени – казваш. –
Ужасно съм неправилна.”

Варта е във всяка твоя дума,
като мъртвешка сметана, която предлагаш на света и мен,
солидарност със злото, което те задържа в живота
и връща постоянно към началото
за ново идване на този свят от белезите.

*
Оставаш си мой крехък jazz.
Отвъд не-времето.

*любовта
омекотява неистината на буквите, отнема им силата
и когато ги виждаме, и когато не ги виждаме,
с край в мен, без край в теб.

*
В моето отпътване и в твоето оставане
всичко е неправилност.

*
ТОЕСТ

Не мога да напиша нищо грубо за нея
и затова съм неопределен, неутрален,
само повтарям: „Трябва да се скрием
един от друг.“
Тоест страхливец съм и ревнувам
от мъжете, които ще я любят.
Близостта при такава дистанция
по-тежка е от ръка около шията
без капчица нежност.

Не мога да напиша нищо грубо за нея,
въодушевена е от Брюкнер, крадеца на красотата,
и казва, че Камю е по-добър от всички млади
хърватски белетристи, взети заедно.
Питам я това каква връзка има с поезията,
а тя отговаря, че има и най-добре би било
някои години въобще да не сме ги живели.
Тоест не иска да казва нищо грубо за мене.

*
Пиша на четирите посоки на света и ме няма:
живея като син, приятел, съсед, годеник,
чакам смъртта като самотно дърво,
което липсва във фреските на началото и края,
за отпътуване от думите, които винаги съм имал,
за отпътуване от думите, които ми забрани,
за отпътуване от думите, които премълчах.

[превод: Людмила Миндова]

saturday night

Умишлено не си взех никаква работа за вкъщи тази събота и неделя, реших да си почивам. Всички знаем колко добре умея почивката, сиреч, никак, но то взе, че се получи малко от малко. Разрових се из запазени във фейсбук – десетки цитати, стихотворения, статии, филми, песни, които съм оставила за после. Procrastinating at its finest, some might say, е, но все пак дойде времето на някои от тях. Та открих разни цитати и понеже предпочитам да се мисля аналогова и да не разчитам, че дигиталната ера ще запази онова, което искам да си спомням, реших да си ги препиша и се сетих, че имам и къде – в един тефтер, който колежките ми подариха миналата година и който бях предназначила специално за тази цел, да си преписвам разни важни/интересни/смислени неща. И ми стана хубаво такова… слушам нова музика, думите се леят по листа – парчета слово от другите за мен. Едва ли на някого ще му е интересен този тефтер (а и почеркът ми става все по-нечетлив, като шифър е вече), но за мен е важен (де да се сещах по-често да го прелиствам), а и – кой знае – някой ден ще го предам на децата си. Аз бих се изкефила да прочета дневници на нашите, ако имаха такива. Всъщност като дете бях открила един ежедневник на баща си – семпъл тефтер с кожена, светлозелена корица, в който момчетата, с които е бил в казарма, му бяха писали разни неща, явно на изпроводяк, когато се е уволнявал. Половината пишеха на копеле, явно е било модерно през 90-те. Беше ми мило да го чета. Ех, другата седмица ще ходя при баба си, трябва да го взема. Толкова малко ми е останало от татко… толкова малко, дори това ще е той през чужди очи, което може би не е толкова лошо.

Та защо пиша всъщност: да споделя няколко стихотворения.

На улицата има слънце
обичам слънцето но улицата не обичам
и оставам през деня във къщи
в очакване светът да дойде
със позлатените си кули
със свойте водопади бели
със свойте гласове от сълзи
със песните на веселите хора
или на заплатените да пеят
а вечер идва онзи миг
когато улицата става друга
изчезва под перата на нощта
пълна с „може би“
и с мечтите на умрелите отдавна
тогава аз на улицата слизам
тя до идващото утро се простира
пара се протяга тук наблизо
и навлизам във водата суха
във тръпчивата вода на тъмнината свежа
слънцето ще се завърне скоро.

Борис Виан


Каталог за тревожни умове

няма граници
за нещата, които ни ужасяват
нищо не е маломерно
и аз се ужасявах от всичко
ужасявах се от каймака
на какаото, сметаната в кафето, стафидата
в кренвирша и костта в рибата, ужасявах
се от дъжда през януари, снега
през септември и рибеното масло в
месеците с р, аз
се ужасявах от мантуто, от кримките, от мрака
под леглото, от пръстите
на фризьора и операта
по радиото, ужасявах се да заспя, ужасявах се
да се събудя, аз
изпитвах ужас от съня, ами
ако не се събудя, ужасявах се от нулевия час,
физическото на закрито, набъбването
между краката и
седемнадесети май, ужасявах се от шевовете
на шивача, белите стъпки на балета, раменете
на блейзерите, от момичетата и момичешкия
смях, ужасявах се от
пътя до вкъщи, лепкавите листа
в лицето, от коричката на есента, самотата
между уличните стълбове, червеите
на тротоара и на връзките за обувки мокрия
възел, ужасявах се
от трамплина, от следите от ски и хербариите, аз
се ужасявах от събота вечер, любезните дами, неделя
сутрин и остатъка от седмицата и накрая
но не на последно място се ужасявах,
ужасявах се за първи път

познавам мнозина, които се ужасяват
все повече и повече ставаме
ужасяваме се съвместно
сега вече се ужасявам от деня
в който няма да се ужасяваме повече

Ларш Собю Кристенсен


исках да напиша какво е в мен
а излезе само това
ъгълче нощ,
бродирано с град

Албена Тодорова


Минавай, птицо, минавай и
ме научи да мина.

Фернандо Песоа


Покорявам се и почти съм радостен.
Почти радостен, както някой
уморява се да бъде тъжен.

Фернандо Песоа


Не е лесно на чукчите

 купих си цигари. не издържах.
проект „нов човек“ се отлага
за необозримото бъдеще
и за да е всичко съвсем както трябва
ще се подстрижа и ще стана 100 кила
това поне го мога
ще се скрия вдън гори и няма да боли
и това го мога
шумно е навън
а тук тихо
искам пак да мога да пиша
и интернет вкъщи искам
и ъгъл
шумен
в мен
подредих го вертикално, за да прилича на стих
хоризонталните изречения ме дразнят
днес
Таня Николова

Ти знаеш:

                любовта на тоя свят е хубава
като въпрос без отговор.

Марк Делуз


Този край е свеж като крайбрежните места.
Пътищата с прах почернени потъват смътно
в сини низини, стаили сянка и любов.
Малко е небето над дърветата високи.
Тука идвам да разхождам своята печал
сред приятели и тука бавно под лъчите
измежду цветята обикалям без посока.
Всички се безпокоят за мене, за скръбта ми
и самият аз не знам какво да им отвръщам.

Може би подир смъртта ми някое дете
ще си спомня как по тази същата алея
е видяло млад човек със шапка, който пуши
кротко своята лула сред свежа лятна утрин.

Ти, напусната от мен, не ще си ме видяла,
ти не ще си ме видяла тук за теб да мисля
и да влача мъка, по-голяма от гората.
Всъщност и самата ти не ще ме разбереш —
твърде съм далеч от теб и ти — далеч от мен.
Аз не съжалявам за тъй свежите ти устни.
Но тогава за какво ли се вълнувам още?

Ако знаеш, мила, тук ела да ми го кажеш.
Обясни, защо, когато съм обзет от мъка,
сякаш и дърветата са болни като мен?
Ще умрат ли едновременно със мен и те?
Ще умрат ли небесата? Ще умреш ли ти?

Франсис Жам

Живеем във минутите на чакане
и трябва някога да се разделяме
за да почувстваме дъха на приближаването
и трябва някога да се намразваме
за да усетим силата на любовта си
не е красиво винаги да искаме
не е красиво вечно да сме влюбени
на щастието нужни са минутите
които сме изкупили с годините
с годините на нашето търпение
с годините на нашето очакване
с надеждата че ще пресрещнем себе си
във своето едничко приближаване.

Камен Костов (който, след справка с гугъл, се оказва преводач на Изток-Запад, живея за такива съвпадения:Д)


Утре ще е светло.
Всичко започва, когато всичко загубиш.
Утре ще е светло.
След любовта ти пак ще се влюбиш.
Един малчуган ще подсвирне доволен утре.
Ще бъдат ръцете му пълни с пролет
утре.
Във вашто небе ще бият камбани утре.
И луната като от мед ще стане
утре.
Ти пак ще се смееш,
пак ще обичаш,  ще
страдаш, ще пееш.
Утре ще е светло.
Утре.

Симон Берто
За слушане:

ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ПРЕДИ

На М.

Ти обичаш огъня на пустинята
по пътя към Забриски пойнт.
Ти обичаш самотата си.
Обичаш сухата сънна пустиня,
защото я изпълваш с океан от лудост.
Един делфин прескача слънцето
в огледалото.

Сини снегове валят през нажежения ти ум.
Черни снегове се трупат върху белия ти път.

Свита на седалката
ти гледаш през задното стъкло
как пътят се стеснява
и отдалечава
към тихия
залезен океан.
Духът на мълчалив индианец кара колата.

Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол
преди 35 години.

Владимир Левчев

 

Марк Странд

Това е. Друго нямам за казване, всичко се подразбира.

***
Мина толкова време, а сякаш бе вчера,
в самия разгар на лятото,
когато усетихме, че тъгата изчезва,

и видяхме как над стените от дялан камък
плътта на облаците, натежали от уханието
на южната пустиня, се надига в разточителен

прилив на мекота. Сякаш бе вчера –
бяхме застанали край желязната порта в центъра
на града, когато тичинковият дъх

на вятъра нарисува около нас сенките
на облаците, за да почустваме силата на свободата си,
макар все още да бяхме пленници на мрака.

И после, когато дъждът заваля и наводни улиците,
когато го чухме да почуква на верандата, а вятърът
зашумоля в листата като в хартия, как да обясним

това усещане за нещастие и особения начин, по който гласовете ни изтриха следите на тъгата,
яростта ѝ, ужасните ѝ намеци за края?

***
Спомням си как стоях пред разбиващите се вълни
и уплашен не толкова от водата, колкото от шума,
затиснах уши и избягах при майка ми,

как чаках да ме приберат обратно в градската ни къща,
където беше тихо и бученето на вълните го нямаше.
Но самото море, видът му, начинът, по който
се разстла пред мен,

докъдето ми поглед стигаше, беше вълнуващо.
Само ревът му
беше страшен. А днес, след години, точно шумът
и необятът
на морето ми липсват в това изгнание на сушата,

сред планините, неспособни да се променят, освен от
светлината, която им придава цвят, или от снеговете,
които ги отдалечават, или от облаците,

които ги теглят нагоре и ги правят по-високи.
Планините са пасивни спрямо всяко действие, липсва им
тайнството на морето, което се самопроменя.

Знам, че по природа са различни, и все пак,
ако можех да избирам, щях да гледам морето,
да се изгубя в звуците му, които така ме уплашиха
като дете.

Но какво знаех тогава за насладата от загубите,
за ръба на бездната, от която с бяс и свистене
се надига голямо морско животно, разбива се в скалите

и изпраща към небето звезди от сол, гръмовни облаци от пяна.
***
По тези сребърни поляни и тротоари, за които
среднощният въздух на късния октомври изглежда
единствено възможен акомпанимент, нищо не обещава

удовлетворение. Остава само нарастващото неудовлетворение. Само зъби, които захапват
и разкъсват. Всичко става все по-голямо

и по-неуловимо, натежало от бъдеще, според което
аз съм само това, което си ти, но повече.
А ти, който нямаш време да се умориш,

все така тичаш подир това обещание просто
защото го има. Постоянната загуба
ще е само твоя и ще става все по-голяма.
***
У нас също я имаше тази жажда да притежаваме
нещо отвъд познатия ни свят, отвъд нас самите,
отвъд силите ни да си го представим, нещо, в което
обаче
се надявахме да открием себе си; и това желание винаги
идваше между другото, в утихващата светлина и
в такъв студ,
че заледените езера в долината пукаха и трещяха,
а снегът навяваше там, където бе останала гола земя,
и старите случки, когато отново изплуваха от миналото,
не изглеждаха както преди, а бяха бели и призрачни,
с фалшиви извивки и скрити изличавания;
и нито веднъж не почувствахме, че сме близко –
до нощта, в която вятърът каза: „Защо го правиш
точно сега? Върни се там, където ти е мястото.“
И не щеш ли, в далечината, в замръзналата пустош
изникна малка дървена къща със светещи прозорчета
и ние стояхме пред нея, изумени от появата ѝ,
и бихме се решили да отворим вратата,
да влезем в сиянието ѝ и да се стоплим,
но тя беше наша, без да е наша, и трябваше
да остане празна. Такава беше идеята.
бъдещето е просто илюзия и нищо друго не ни предстои освен миналото – отново и отново
***
Защото сме прекосили реката и вятърът тук може само да развива вкочанената спирала на студа и ние покорно сме се приспособили, и вече не очакваме да получим повече, отколкото ни е било дадено, нито пък се чудим как се случи така, че се озовахме тук, и сега ни е все едно, че нищо не излезе, каквото го мислехме.
***
И да пресяваш това, което ти е останало,
праха на фразите, изречени някога,
руините на страстта –
всеки път по-малко излиза
***
самотната ѝ сричка е като изречение, закрепено
на ръба на смисъла, и чака да го назовеш по име
***
Това, което бих могъл да съм написал, се изправя като трезв, безплътен съдник на написаното.
***
Неруда е козметик на обикновеното.
***
времето е просто мярка
за междувремие,
а бъдещето нищо повече от и така нататък,
и така нататък…
но бързо и завинаги.
***
как да сме сигурни колко хубаво е хубавото
***
диаграмата на страданието
да се чете като изкупление на плътта –
точно в мига, когато се превръща в песен.
***
Денят е заключил лицето ми в приказна клетка от студ.
***
едва сме започнали, а вече ни сковава парализа, и трябва да излезем навън за глътка въздух
***
приведен над страницата, благодарен на всички любови,
които са ме споходили и не ме оставят сам
***
опростяваме миналото, за да направим място на сегашното
***
А по петите ни – уханният вятър на пролетта,
който обещава много, но се задоволява с лято.
***
нощната жега и предлага нови идеи
за размечтаване
***
Как да превърнеш болката в паметник
на самата себе си, как да я опишеш,
като я прегънеш надве в средата, съзерцавайки я
през удоволствието, така че да бъде разпозната и дори
обичана, когато заживее в онова, което тя не е?
***
да не се отчайваме; ако това е краят, и той ще мине

(превод: Катя Митова, Кристин Димитрова)

*

Колебание, Иън Банкс

„Все още сме непознати, докато спим,
ти и аз,
и интимността ни
преди няколко часа
само го прави по-осезаемо.“

То е стара болка, предполагам,
знанието,
че сме споделяли тела,
въпросът
дали сме споделяли умове,
и сега се чувствам по-близо
до онези от собствения си пол,
които са лежали и са се чудили същото,
отколкото се чувствам близък,
госпожице,
до теб.
И усещам, че вече не съм аз,
а мъж, легнал
с момиче
(дихотомия; дали да не нарека себе си момче,
а теб жена?)
И чудя се, навярно с тежко сърце,
ако се беше събудила първа,
какви закъснели мисли щеше да породи
спящото ми тяло у теб.
Ти спиш, неподозираща
– вероятно по-мъдрото решение.

Една друга епоха би предизвикала някаква
благочестива вина –
поне в един от нас,
и макар да сме затворници на тъкмо този момент,
се чувствам по-близък сега до всички други векове,
и сексуалното,
нашата почти-любов,
е само машина на времето.

И все пак стои, още стои въпросът,
аз още се чудя:
споделяме ли мисли?
Споделяли ли сме мисли?
И ако го правим,
ако сме го правили,
това ли е била
единствената?

юли 1973

(преводът мой)
оригиналът:
‘We are still strangers as we sleep,
You and I,
And all our intimacies
Those hours ago
Make it only more so.’

It is an old cry, I suppose
Knowing
We have shared bodies
Wondering
Have we shared minds,
And right now I feel more close
To those of my own sex
Who too have lain and wondered so
Than I do,
Lady,
To you.
And I feel I am no longer me
But a man, with
A girl
(Dichotomy; should I call me a boy
Or you a woman?)
And wonder, perhaps uneasily,
Had you woken first,
What later thoughts
My sleep
Might have raised in you.
You sleep, oblivious.
– Probably the wiser course.

Another age might have caused some pious
Guilt in one of us at least,
Yet prisoners of one time though we may be
I feel this closer, now, to all other ages,
And all this sexuality.
Our nearly love,
Only
A time machine

… Yet it remains, remains yet,
And still I wonder
Do we share thoughts?
Have we shared thoughts?
And if we do,
And if we have,
Was the only one,
This?