Тази любов, Жак Превер

Тази любов
Така бурна
Така крехка
Така нежна
И безнадеждна
Тази любов
Хубава като деня
Лоша като времето
Когато лошо е то
Тази любов така истинска
Така красива
Така щастлива
Така игрива
Така осмивана
Трепереща от страх като дете в тъмното
И така сигурна в него
Като мъж спокоен в средата на нощта
Тази любов, която кара другите да се страхуват
Която ги кара да общуват
Която ги кара да пребледняват
Тази любов така търсена
И от нас все чакана
Уловени ранени стъпкани убити отречени забравени
Защото ние сме уловили ранили стъпкали убили отрекли забравили
Тази любов – цялата
Толкова жива все още
Така обляна от слънце
То е твоето
То е моето
То е на лятото
Това нещо винаги ново
Което не се промени
Истинско като дръвче
Потрепващо като птиче
Топло и живо като лято
Ние можем двамата
Да отиваме и да се връщаме
Можем да забравим
И после отново да заспим
Да се събудим страдащи остаряващи
И още да спим
Мечтаейки за смъртта
Да ни пробудят усмивката и смеха
И да се подмладим
Нашата любов остава там
Упорита като глупостта
Жива като желанието
Жестока като паметта
Глупава като съжалението
Нежна като спомена
Студена като мрамора
Красива като деня
Крехка като децата
Гледа ни и се усмихва
И ни говори без да казва нищо
А аз слушам треперейки
И крещя
Викам за теб
Викам за мен
И те умолявам
За теб, за мен и за всички, които се обичат
И са се обичали
Да, викам я
За теб, за мен и всички други
Непознати
Остани там
Там където си
Там, където беше преди
Остани там
Не помръдвай дори
Не си отивай
Ние обичаните
Те забравихме
Но не ни забравяй ти
Нямаме нищо друго освен теб на земята
Не допускай да ни обгърне студа
Много далеч все още
И без значение къде
Покажи ни, че те има
След много време в края на една гора
В гората на спомените
Появи се неочаквана
Хвани ни за ръка
И ни спаси.

Георги Рупчев, „Спомен за пристанище“

Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.

Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.

Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето,
опънати до скъсване трепереха въжетата.

Аз дъвчех дъвка, седнал на касата с консерви,
която заминаваше след два-три дни на север

и сянката ми бавно надясно се изместваше,
земята се въртеше, макар да не усещах,

а докерите все тъй сандъците си влачеха,
моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

//от няколко дни все това ми се върти. колко е огромно лятото.

такива неща днес

Редактирах си един много стар пост и като видях публикувано преди 4 години встрани, ми стана лошо. Но понеже лятото ме хващат носталгии всякакви, да бъде:

Имам две истински любими песни, тази е втората.

Историята на тази песен се случва така, преди четири години. Един ветровит (като че ли би могъл да е друг) март; чета ужасно много, нищо не ям, не съм влюбена и ми харесва, времето е откривателско, времето е за самосглабяне, времето е мое. Ученическата ми старомодност повелява да се прибирам с трамвай и да чета класики. И се возя в трамвая. И чета. Хемингуей. „Сбогом на оръжията“. На последната страница съм, а е време да слизам.
Слизам, а навън започва да ръми. Имам седем минути до вкъщи, но не, твърде много са. Дочитам романа, вървейки. Дъждът се усилва. Последните думи на книгата, „Прибрах се в хотела под дъжда“, ме зашлевяват, но не боли – съвпадението е твърде красиво. Усмихвам се глупаво на себе си, понеже това са частите от пъзела, наречен живот, който всички ние редим и те са тези, които ме карат да бъда изобщо. Усмихвам се глупаво на себе си. Цялата съм мокра, книгата ми е мокра. Но съм щастлива. А в ушите ми звучи „I am, I am; I am always like this“.

***

И това, защото ми е релевантно (не само в любовно отношение, моля, моля)

Понякога се случва да сте били приятели и после
вече не сте приятели
и приятелството си е тръгнало.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал.

Понякога се случва да са те обичали и после
вече не те обичат
и любовта си е тръгнала.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.

И понякога ти се иска да говориш с нея и после
не ти се иска да говориш
и тогава възможността си е тръгнала.
Мечтите ти са лумнали и внезапно изчезват.

И понякога също така няма къде да отидеш и после
има къде да отидеш
и тогава се разминавате
и годините са лумнали и се стопяват
за по-малко и от минута.

И ти нямаш нищо.
Колебаеш се дали тези неща са важни и после
точно когато се колебаеш дали тези неща са важни
те спират да бъдат важни
и вече не те е грижа.
И фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.

Брайън Патън

 

Как оцеляхме в киното, не помня, дишахме с усилие,
ти имаше по-малък брат, когото никак не обичаше
или поне така си мислеше, но всъщност нямаше значение,
не можеше да сториш нищо повече или да кажеш нещо.

Пътят нататък, Г. Рупчев

//

Безмилостните седем месеца, които ни разделят,
безкрайни седем месеца на изобилие безмилостно,
изпречили се между Рибите и Девата неумолимо,
стовариха се грохотно отгоре ни към края на април

[…]
И ние двама между тях,
живеещи донякъде
и питам се защо […]
пред неизбежното се бавехме,
при все че име нямаше,
кажи ми, питам се защо стоим все още тук,
макар ръце към неизбежното протегнали.
Тъй дълго гледахме,
ала не виждахме съдбата си.

Приковаване на огъня, Г. Рупчев

(не е възможно толкова точно да е описан животът ми в няколко строфи, но ето на. не мога да ги споделя на теб, затова;)