турска поезия

Не ме напусна любовта ти
не ме напусна любовта ти,
оставах гладен, оставах жаден,
вечерите бяха тъмни, вероломни,
душата – беззащитна, душата – няма,
душата ми строшена на парчета…
A ръцете ми – в белезници,
оставах без тютюн, без сън,
не ме напусна любовта ти…

***

Износвах пранги от копнежа си по теб
теб да мога да разказвам, теб.
На добрите деца, на героите.
теб да мога да разказвам, теб,
на непочтения, на хладния,
на блудната лъжа.
Една след друга, колко черни зими минаха,
спеше вълкът, спеше птицата, спеше и затворът.
Отвън изтичаше светът с грохот…
Само аз не спях,
колко пролети, Лейли моя,
износвах пранги от копнежа си по теб.
Да накича с рози кървави косите ти,
една от другата страна,
една от тази ти страна…
Теб да мога да извикам, теб,
на бездънни бездни,
на втеченената звезда,
на някой стигнал кибритената смет,
на най-самотната вълна в океана,
на някой паднал в кибритената смет.
Изгубилите талисманите си първи твои обичи,
изгубените усмивки,
внезапно падналите вечери, неделящи се на равни части,
чаша и цигара за отнесения в мислите си,
теб да можех да разкажа, теб…
Липсата ти е другото име на моя Ад
студено ми е, не затваряй очите си…

Ахмед Ариф

***

Ако само оставаше за края началото,
разговарят спокойно в промеждутъците,
току обръщат очи към морето – някой разхожда вилицата си върху платото –
сянката й е трупче на птичка
от тъкмо раззеленилото се дърво срещу ни.
– Ако само оставаше за края началото, ако само –
играе тя с колието си – обелена ябълка лежи в платото ми –
често-често поглеждам часовника си в промеждутъците,
обръщам очите си към вратата,
сякаш ми е малко студено – би ли затворила –
нервна червенина потъва в морето,
мисля си, с главоболие, от толкова години
не бях виждал лице на приятел.

Тя
се е променила много и е остаряла,
постоянно ми пали цигара,
не мога да й кажа, че аз не желая – но само да не го правеше –
разговаряме – разговаряме ли –
отдавна е зарязала писането,
всъщност била имала идея за книга,
“в едната ми ръка ябълка в ябълката една ръка”,
казвам,
поглежда лицето ми с изненада,
изпива чаша бира и тръгва след малко.
Залепила с пластир счупеното стъкло
на часовника си – червен циферблат
с разхвърляни в него пластмасови цветчета.
Да, от открехнатата врата идва студено
точно върху сърцето ми тази вечер.
Смърт,
ти си най- красива в тези мигове,
отгледала и възпитала ме.
Бих ли споделил с теб, ако не те обичах.
Ето – и този ден е тънък, и този ден е на счупване,
и този ден
е там точно, където съм бил останал.

Едип Джансевер

неделен следобед с Рилке

Не съм ли прав? Ти, който вкуси тая

горчилка на живота покрай мене,

отпивайки от моя, при това

най-първо възлияние на мойто

размътено все още „трябва“, татко,

ти, който вкусваше отново, вдаден

в следите от вкуса на туй дотолкоз

нетвое бъдеще, дордето раснех

и обкования ми взор така

изпита как проглеждаше ти, който,

откакто си мъртвец, усещаш често

в надеждите ми страх и се отказваш

от правото безоблачен да бъдеш

в мъртвешките безоблачни царства

заради мъничко синовна участ,

не съм ли прав, кажи?

Пазя леглото и си преписвам цитати от “Литературен вестник”:

СКИЦА КЪМ УТРОТО
Ще се изметне гамата, звуците ще се втурнат надолу
по стълбите, след първия от съседите, държейки се за стената.
Бийтълсите ще погледнат с иронично око от обложката.
Рамото на грамофона ще се вдигне безшумно, за да усмири врявата на сетивата.
Ще се опиташ да оглушееш, когато мислите като познати просяци
приближат до главата ти с мръсна шапка.
Студът ще нахлуе под одеялото, ще обхване бедрата ти
в ледена хватка. И ще търсиш екстаза с посърнали пръсти.
Той ще въздъхне насън и ще срути лавина.
Ще се разплачеш. Ще се върне съзнанието
и ще ви завари, нещастни.

***

повярвай всичко все още ти предстои в началото няколко улици
после асансьорът с натуралистични рисунки на съвкупяваща се двойка
окото на съседката в шпионката и вече горещото кафе телевизорът
репродукция на Сезан на гвоздей влюбен в стената
до уши до смазаната глава всичко все още
ти предстои осем часа сън
утринната нежност на радиатора и обичайният комплимент на вестникаря
продължавай още само няколко улици върви постарай се да заспиш
а сутринта се опитай да станеш защото рано пиле рано пее
в казана
защо стоиш върви върви всичко все още ти предстои говорех
май нямаш и осемнайсет
всичко още ти предстои говорех а то всичко вече бе станало

***

ПИСМО ДО АННА-МАРИЯ ВМЕСТО ЦВЕТЯ
Казвам се Яцек Подшадло.
На 26 години съм.
Когато бях малък, мечтаех за момиче като теб.
И после, през годините.
Опитвах да принудя няколко жени да бъдат теб.
Бих искал да те опозная отблизо.
Да видя какво носиш под кожата.
Да построя батискаф и да погледна на дъното на окото ти.
Затова ми прости изхвърлянията.
Ще опитам да създам ново течение в поезията.
Защото се срамувам от бездарието, с което говоря за теб.
А междувременно ще вградя в стихотворението акростих.
Никога не ще се наситя да повтарям имената ти.
На тях се уча непрестанно като дете на първите свои думи.
А също като старец на последните.
Мъркането на новородено и мърморенето на столетника старец – ето езиците
на които ни се разкрива тайната.
Архипелазите разказват за нея на език закодиран в разположението на островите.
Разказват за нея контурите на моретата, устията на реките.
И платата на Андите и блестящите върхове на планините от лед.
Я да поговорим със земята, да си вземем горещ душ в гейзерите
на Йелоустоун, да се огледаме в огледалото на Няса,
да изстудим вино в Оймякон.
Още не са се стопили ледниците и моретата не са попили в земята.
Цветята разтварят предпазливо листенца като геодезисти набелязващи
места за детски площадки и градинки.
А аз нямам куража да ги откъсна.
На 26 години съм.
Казвам се Яцек Подшадло.
Бих искал да те опозная отблизо.
Красотата винаги ме е обезкуражавала.

(Яцек Подшадло)

not borges

Instantes 

Si pudiera vivir nuevamente mi vida,
en la próxima trataría de cometer más errores.
No intentaría ser tan perfecto, me relajaría más.
Sería más tonto de lo que he sido,
de hecho tomaría muy pocas cosas con seriedad.
Sería menos higiénico.
Correría más riesgos,
haría más viajes,
contemplaría más atardeceres,
subiría más montañas, nadaría más ríos.
Iría a más lugares adonde nunca he ido,
comería más helados y menos habas,
tendría más problemas reales y menos imaginarios.

Yo fui una de esas personas que vivió sensata
y prolíficamente cada minuto de su vida;
claro que tuve momentos de alegría.
Pero si pudiera volver atrás trataría
de tener solamente buenos momentos.

Por si no lo saben, de eso está hecha la vida,
sólo de momentos; no te pierdas el ahora.

Yo era uno de esos que nunca
iban a ninguna parte sin un termómetro,
una bolsa de agua caliente,
un paraguas y un paracaídas;
si pudiera volver a vivir, viajaría más liviano.

Si pudiera volver a vivir
comenzaría a andar descalzo a principios
de la primavera
y seguiría descalzo hasta concluir el otoño.
Daría más vueltas en calesita,
contemplaría más amaneceres,
y jugaría con más niños,
si tuviera otra vez vida por delante.

Pero ya ven, tengo 85 años…
y sé que me estoy muriendo.

краднах го от един от любимите си блогове