we’re all just walkin’ through this darkness on our own

То е като да свириш на китара – пръстите ти са върху три от струните и ако натиснеш една от тях, акордът е в минор. Но ако мръднеш само с половин сантиметър, вече не звучи така. Въпросът е да мръднеш с този половин сантиметър.

П.П. Не свиря на китара, не съм сигурна, че съм запомнила правилно какво ми беше казано, но смисълът е ясен.

П.П.2 Песента е обич от първите секунди.

(edited) moods

Сутринта ми започна с едно обаждане, което ме ядоса, и много ми се прииска да напиша това.

„Неща, които ми се щеше да бях казала в последните няколко седмици:

Това беше адски тъпо. И несправедливо. И обидно.

Защо решихте, че можете да ми говорите така?

Не толерирам снизходително отношение.

Обижда ме, че не ме подкрепи.

Не искам да правя това.

Не ме устройва.

Не съм ничий резервен вариант, ничий втори избор.

Не е достатъчно.

Следобед имах да свърша нещо, минах транзит през НДК и си купих още три книги (сори, човеко, на когото казах, че планирам да си купя 10 на този Панаир, без да искам, станаха 13). Факт, че докато превеждам, не мога да чета, но тържествено давам дума, след като предам настоящия, поне няколко месеца да не хващам нов превод, освен що се отнася до магистърската ми теза. Тъй, дет се вика, обещах.

Докато бях навън, случайно се видях с приятел и малко ми просветна. Умората и юнската лепкава жега надделяха над яда ми и този път. Защо да се гневя, че не съм гаднярка. Всъщност не, границата е грешно поставена. Не може или да съм мила, или да съм гаднярка. Гневя се може би само, че не реагирам навреме. За поне втори път тази седмица се наричам смотана, но наистина е така: смотлата в мен винаги надделява. Фразата: не бъди смотана от детството ми е жестоко забита в главата ми. Иначе въртележката е до писване повтаряна и пределно ясна. Компенсаторни механизми, страхът да не съм в повече, страхът да не съм тежък характер, страхът да не бъда отхвърлена… и затова ли не поставям хората на мястото им?

Толкова много болежки, и все едни и същи. Всичко се влачи с години, някои неща се влачат завинаги, но писането за тях ме утешава. Понякога.

музиката няма послание, просто The Chameleons за мен са лято.

похищението на къдрицата

Писах разни неща за самообвинението и самонаказанието, но не ми се говори за това.

Всъщност никой не носи отговорност за нещастието ми, за неудовлетворението ми. Моят крак натиска спирачката.

Може никога да не успея да споделя някои неща пред други хора. Толкова неща ме спират: маската, която съм си надянала, всичките ми задръжки, навикът все сама да решавам проблемите си, животът въобще… В този смисъл не мога да се сърдя на никого, че не чете мислите ми. Дълго време мислех, че който те обича, те разбира и без думи. Вече не съм толкова сигурна. За човек, който все има нужда да се изразява словесно, съм заложила твърде смело на онова между редовете и въобще на неизказаните неща.

Може никога да не успея да вербализирам травмите си, може да не се науча да казвам на хората какво точно не е наред, може да продължа да се затварям и капсулирам в самодостатъчния си режим, може никога да не превърна преживяванията си в изкуство… either way, it’s OK.

Днес за пръв път от много време се събудих без болки. От време на време се случва да бъда спонтанна. Станах заместник главен редактор. Белите ми коси са все повече. Плача по-често. (Всички тези неща нямат общо.)

Опитвам се да отворя пространство да чувствам нещата, които чувствам, без да се съпротивлявам, без да споря или да се пазаря, без да се опитвам да подобрявам или разрешавам каквото и да е. Много ми е трудно, но искам да повярвам, че това, което е за мен, ме намира с лекота и че големите, неразрешими драми и непреодолимите препятствия имат място в литературата, но не и в живота. А аз не бих искала да съм извън живота.