all that’s left is a version of events, favorably framed for the sake of self-defense

Живях плътно с Ан Секстън в последните няколко месеца. Чувствата ми към нея са доста объркани, но съм благодарна, че имах възможността да опозная живота ѝ до такава степен. Бих могла да я презра, но не успявам. Съчувствам на тази сложно устроена жена. Ще ми се да не бе живяла в своето време, така може би животът ѝ щеше да е друг. Но друга щеше да е и поезията ѝ.

Изпитвам огромна умора, от умората, която те кара да гледаш в една точка. В мен винаги тиктака едно трябва, но честно казано, майната му. Не ми се самоусъвършенства (тенк год). Не ми се гледат обяви (лошо). Не ми се пише (скърбя за това). Почти всичко се усеща като насилие, и това го казвам аз, която много обича да издевателства над себе си. Това лято преживях поредния тежък период, просто ми е неудобно да го казвам, защото сякаш постоянно съм в такива периоди. Разбира се, А. ме утешава, че не е така, а аз се старая да ѝ вярвам, иначе докъде ще я докараме. Снощи сънувах, че ми казва, че прекратяваме терапията и това дълбоко ме разстрои. Ковидът е просто капакът. Надявам се обонянието ми да се върне, защото иначе как ще се наслаждавам на живота? Все още не съм изгубила желанието си да му се наслаждавам, да не стават грешки.

Реших да изчакам да се почувствам по-добре, за да напиша това. Все още нямам идея какво ще правя по-нататък, но точно в този момент някак не се тревожа за това. Радвам се на приятелите си, старая се да присъствам сносно в животите им. Прочетох няколко много хубави текста, свързани я с музика, я с неща около музиката, това лято, оставям ви един. Мда, музиката. Добре че я има музиката, пичове. Не знам какво щяхме да правим без нея.

Исках да напиша нещо за сънищата и новите-си-стари прозрения, но все пак снощи казах: Писна ми да чувствам и преживявам някакви неща и накрая да не мога да им намеря правилен аутлет, което води единствено до недомлъвки и пасивна агресия в блога ми. Като се познавам, това ми настроение ще трае до утре евентуално, но дотогава ще ви спестя симпатичната си логорея.

Вместо това: три албума, които ужасно ми харесаха. Хепи лисънинг!

Silence / Vain – A Tribute to a Ghost

Phoebe Bridgers / Stranger in the Alps

Albert Hammond Jr / Francis Trouble

Музикална равносметка ’21

Ето я и нея, годината ми в музика.

Olafur Arnalds / Loom

Loom е първата песен, която заобичах тази година. Свързвам я с решението си за разнообразие да не влизам в диалог, да не отвръщам на обидата. Но и с усещането, че твърде лесно се отказвам от себе си, от идеята, че мога да се защитя. И все се чудя какво е в мен, което… Границите, Габриела, границите.

Тази песен свързвам и с Марин. За мен преди всичко той беше учител. Работата му като културен посланик, защото той държеше по неповторим начин свързващата нишка, е от огромно значение, и не вярвам, че друг има капацитета да го замести. Но аз страдам далеч повече от загубата на учителя.

Alice In Chains / Choke

Любовта ми към Алис ин Чейнс датира още отпреди любовта ми към Нирвана, което е бая отдавна, но си признавам, че макар и да открехнаха вратите на грънджа за мен, не съм отделяла на AIC системно внимание през годините. Както и да е, през ’21 поправих това. Обичам ги с Лейн Стейли, обичам ги и с Уилям Дювал, а Джери Кантрел е от хората, които просто могат всичко. Choke свързвам със синусовата си тахикардия, със зима и с отвратителен инат.

The Cranberries / Loud & Clear

Чух я в колата на Я. след първата доза ваксина. Победоносна песен.

A Perfect Circle / So Long, And Thanks For All The Fish

С тази песен започна един кратък, но истински хубав период за мен – няколко месеца, в които не ме изяждаха съмненията ми, тревогите ми… свързвам я и с премиерата си, на която ме обзе смущаващо спокойствие, тотално непривично за мен. Бих искала да се връщам по-често към този момент, защото той ми показа, че е възможно все пак да живея в настоящето, в онова заветно, лелеяно от всички терапии и медитации тукисега. Освен това, както казах и миналата година, обичам Мейнард Кийнън и всичко, което прави. Музикант вселена.

Deorro / Five Hours

Пролет, въздух. Чух я случайно на пейка пред Народен, докато с Моника и Ники бистрехме живота. Дет’ се вика: за т’ва живеем.

London Grammar / Lord, It’s A Feeling

Историята (на този блог, а и не само) помни зимата на 2015 и обсесията ми с LG. Гласът на Хана Рийд ме кара да настръхвам, ластфм ми съобщава, че съм слушала една тяхна песен >700 пъти, и въпреки че аз пословично обичам да слушам на рипийт, не са чак толкова много групите, чиито песни съм слушала толкова много пъти.

CamelPhat / Easier

Мога ли да мина без поне една по-комерсиална закачка? Чух тази песен в някакво заведение в Търново и първоначално ми се стори много досадна, но до края ѝ вече се бях зарибила. Благодаря, Шазам, и благодаря за тазгодишната ми обиколка из Източни Родопи. Продължавам да смятам, че Западните са много мое място, но и в камънака има известен чар. Ето и момент да благодаря за думата камънак!

The War on Drugs / I Don’t Live Here Anymore

Веднъж-два пъти се пошегувах, че се връщам в Лисабон, за да си спра дебитната карта, която имам от времето на Еразъма си. Шега, шега, но действително обясних на служителя в банката, че I don’t live here anymore. Помните ли как се бях зарекла, че ще се връщам в Португалия всяка година? И да не беше КОВИД, пак щеше да е сравнително трудна задача. Радвам се, че в крайна сметка успях, и че си спомнях много повече, отколкото предполагах; че градът се беше променил тъкмо толкова, че да открия нещичко, което не съм забелязала преди. Има места, които са наши, не защото непременно бихме живели там, дори не защото някога сме живели там. Обичам Лисабон заради свободата, която изпитах за пръв път именно в този град. А песента по-долу се връзва чудесно с нещо, което не осъзнавам тази година, но което някак за пръв път усещам искрено. Животът е труден за всички. Не по едно и също време, не в една и съща степен, но все пак… а и кой може да каже къде е най-голямото страдание? We’re all just walking through this darkness on our own;

Glass Animals / I Don’t Wanna Talk (I Just Wanna Dance)

Ами заглавието говори. Това е песен, която да надуеш, когато си сам, и да танцуваш смешно. Всички имаме нужда от поне една такава песен в годината.

Grigovor / Просто фаза

Не знам как ще ви прозвучи, но аз неведнъж съм плакала на тази песен, например на път към работа. Новият български рап Е по-добрата съвременна българска поезия. Дори да не слушате този тип музика (ясно е, че аз определено залитам по-скоро към потискащи постпънк ритми), текстът си заслужава. И ако поне веднъж сте се питали какво ще стане, ако не се правите на силни, ако не понясяте, не издържате, не преодолявате, ако просто паднете, тази песен е за вас.

Phoebe Bridgers / Motion Sickness

Фийби ми напомня на Ейнджъл Олсън, чиято Sister адски ме трогна преди няколко години, и която също се класира за един от музикалните ми обзори. Лежерно пролетно инди с много хубав текст. Без горчилка, само с малко ирония към нещата, които губим по пътя.

Faith No More / Last Cup of Sorrow

Ами… this is getting old, and so are you. Знам, че животът винаги ме опровергава, но през 2022 г. си пожелавам по-малко драма, по-малко разкаяния. Повече чудеса и учудване, повече надежда.

________________

2020 // 2019 // 2018 // 2017 // 2016 // 2015 // 2014

we’re all just walkin’ through this darkness on our own

То е като да свириш на китара – пръстите ти са върху три от струните и ако натиснеш една от тях, акордът е в минор. Но ако мръднеш само с половин сантиметър, вече не звучи така. Въпросът е да мръднеш с този половин сантиметър.

П.П. Не свиря на китара, не съм сигурна, че съм запомнила правилно какво ми беше казано, но смисълът е ясен.

П.П.2 Песента е обич от първите секунди.