know, know too well, know the chill

Чух как гласът ми се изнася, усетих съвсем буквален порив да бъда видяна. Трийсет много дълги секунди. Много тъпо, Габриела.

Много тъпо, но ти прощавам.

Има такива дни

И този е от тях! Ще пиша после.

Музикална равносметка ’22

Ladytron / High Rise

Ясно си спомням първите дни на годината, в които слушах тази песен. В нея имаше нещо зимно и остро. В мен имаше още от същото, плюс някакво отвращение, някакво усещане за терминалност.

Fink / Looking Too Closely

Февруари. Черна, черна завист и утехата, че отново вали сняг, че зимата още не е свършила. Февруари е скокът, който годината прави, за да стигне до пролетта. Не бях съвсем готова.

Max Richter / Whispers

Болоня, Флоренция през март. Гениалната приятелка през цялата година.

Bombay Bicycle Club / How Can You Swallow So Much Sleep

Обожавам BBC (ахах) от гимназията, а A Different Kind of Fix е великолепен албум от-до. Решителност и щастие в тъгата. Идеална за тъканта на април.

Silence / Belief

Още април. Вече не помня как открих тази песен и албум, но са малко съкровище и ви ги препоръчвам.

Steven Wilson / The Same Asylum as Before

Май. Една година по-голяма. Редовни бягства през уикенда. Лъх на свежест и свобода. Капсула на най-хубавата част от пролетта. Опит да приема, без да променям, да бъда, без нещо да правя.

Thievery Corporation / Water Under the Bridge

Юни. В крайна сметка всичко минава. Някои неща остават неразрешени, но и това е окей. Ето нещо хубаво, което успях да постигна: да стоя в некомфортното, поне що се отнася до емоционалното ми състояние. Да оставям някои неща както са. The things we didn’t do, the things we did, it’s water under the bridge.

Placebo / The Prodigal

Пласибо спокойно могат да вземат медал за любимата ми група, редом с другите ми любими групи, които просто не мога да класирам на друго, освен на първо място. Имам някои забележки към концерта им през юли, но последният им албум е прелестен, с достатъчно песни, които да ти напомнят защо обичаш музика(та им), и с идеален баланс между малко яростни и заядливи парчета и песни, на които ти иде да се разплачеш. Като тази.

Future Islands / A Dream of You and Me

Фючър Айлъндс ми напомнят лятото преди Португалия: не помня толкова наситено откъм преживявания време, и толкова свободно някак, бълбукащо, освежаващо, като да се гмурнеш в ледена вода, когато навън е адски горещо. Песента по-долу не прави изключение от тази тоналност. Чух я на живо този август. И не че непременно беше вярно в онзи момент, но донякъде ми се ще да беше (и всъщност защо хем мразя лятото, хем искам морето да ми даде някакъв баланс?). Абе… I asked myself for peace, and found a piece of me, staring at the sea.

Kate Bush / Running Up that Hill

Не съм забравила кой изпя тази песен по-добре (тук), но и аз гледах Stranger Things, и аз преоткрих оригинала. Септември, малко време за мен, много време за магистърската ми теза.

Death Cab for Cutie / Pepper

Първо, Death Cab са обич още от времето на One Tree Hill. Второ, новият им албум е шедьовър. Трето, тази песен е идеална за път през октомври, когато всичко още грее. И четвърто, нали знаете чувството, когато слушате нещо и толкова много ви харесва, че разширявате очи? Е, това беше тази песен за мен.

Massive Attack / Come Near Me

Ноември. Само това стига:

Could it be a strong case of fight or flight?
We never notice we’re slightly overworked
You’re self-conscious
Sweating beads of doubt
This can’t be right

The Cranberries / Dreams

През декември преслушвах основно най-въртяните ми песни за годината според Спотифай, но за завършек все пак избирам тази. Oh, my life is changing everyday, in every possible way.

________________

2021 // 2020 // 2019 // 2018 // 2017 // 2016 // 2015 // 2014

all that’s left is a version of events, favorably framed for the sake of self-defense

Живях плътно с Ан Секстън в последните няколко месеца. Чувствата ми към нея са доста объркани, но съм благодарна, че имах възможността да опозная живота ѝ до такава степен. Бих могла да я презра, но не успявам. Съчувствам на тази сложно устроена жена. Ще ми се да не бе живяла в своето време, така може би животът ѝ щеше да е друг. Но друга щеше да е и поезията ѝ.

Изпитвам огромна умора, от умората, която те кара да гледаш в една точка. В мен винаги тиктака едно трябва, но честно казано, майната му. Не ми се самоусъвършенства (тенк год). Не ми се гледат обяви (лошо). Не ми се пише (скърбя за това). Почти всичко се усеща като насилие, и това го казвам аз, която много обича да издевателства над себе си. Това лято преживях поредния тежък период, просто ми е неудобно да го казвам, защото сякаш постоянно съм в такива периоди. Разбира се, А. ме утешава, че не е така, а аз се старая да ѝ вярвам, иначе докъде ще я докараме. Снощи сънувах, че ми казва, че прекратяваме терапията и това дълбоко ме разстрои. Ковидът е просто капакът. Надявам се обонянието ми да се върне, защото иначе как ще се наслаждавам на живота? Все още не съм изгубила желанието си да му се наслаждавам, да не стават грешки.

Реших да изчакам да се почувствам по-добре, за да напиша това. Все още нямам идея какво ще правя по-нататък, но точно в този момент някак не се тревожа за това. Радвам се на приятелите си, старая се да присъствам сносно в животите им. Прочетох няколко много хубави текста, свързани я с музика, я с неща около музиката, това лято, оставям ви един. Мда, музиката. Добре че я има музиката, пичове. Не знам какво щяхме да правим без нея.

Исках да напиша нещо за сънищата и новите-си-стари прозрения, но все пак снощи казах: Писна ми да чувствам и преживявам някакви неща и накрая да не мога да им намеря правилен аутлет, което води единствено до недомлъвки и пасивна агресия в блога ми. Като се познавам, това ми настроение ще трае до утре евентуално, но дотогава ще ви спестя симпатичната си логорея.

Вместо това: три албума, които ужасно ми харесаха. Хепи лисънинг!

Silence / Vain – A Tribute to a Ghost