pleasures remain, so does the pain

Дейв Геън през 93-та е безпощадно дрогиран, но пее като славей и е щастлив. Мисля, че това е сред най-големите магии на Депеш: истински обичат това, което са създали. За мен музиката им винаги ще е някак свързана с баща ми, което я прави и мост (между мен и него и защо не, между живота и смъртта).

Веднъж един човек ми каза, че единствената смърт, която има значение, е нашата собствена. Смятам такова твърдение за нелепо, но мисля, че трябва да изживеем някои неща, за да им повярваме. Тази вечер си мислех, че може и да е вярно, че имаме само себе си на този свят, само себе си със сигурност, но човек не е създаден да живее сам. През целия си живот изграждаме връзки с други хора, по наше желание или без желание, но неизбежно. Всички тези хора заемат различни места, разбира се, но те са част от нас и всеки път, когато загубим някого, губим част от себе си, която просто не се връща.

Когато загубих баща си, въпреки че не бяхме близки, изпитах нещо, което не мога да сравня с никое друго усещане. Не говоря за шока и болката, те дойдоха и си отидоха, говоря за загубата, за – някой ще каже, че преувеличавам, но така го чувствам – повсеместното усещане за загуба, ако щете и напълно буквално. Сякаш нещо се отчупи от мен в онзи следобед и никога не можах да си го възстановя. И под отчупи имам предвид съвсем буквално усещане, че нещо се отчупва от теб, пада на земята и се строшава.

Темата за смъртта ми е любопитна от дете и обичам да дълбая в нея, защото ми помага да се разбирам по-добре. Уважавам факта, че повечето ми близки хора не са стигнали до тази точка в живота си. Може би никога няма да я стигнат; и това е напълно окей. Но чрез загубата и вечните си монолози за нея уча много и се радвам, че този блог отдушник съществува, защото имам нужда да казвам тези неща – дори когато не знам кой ги чете. Знам обаче, че все някой го прави, и това е достатъчно. Както пише М. Атууд, човек винаги пише на някого. Дори когато няма никого.

 

---

П.П. Нужно ли е да споменавам, че безобразно много ми се ходи на техен концерт?

Безобразно много.

 

I know, I know, I know that this is changing me

Gone.
That word again: What did it mean? to be gone? Everyone was disappearing.
(…)
At recess, he left. He simply marched away. He walked toward the most distant swing set and then walked on. He just didn’t stop. It had never occurred to him before that he could not stop. Everyone stopped. But in the face of his mother’s goneness, all the world’s normal rules fell away. If she could leave, why couldn’t he? So he did. He walked away and was surprised how easy it was. He walked along the sidewalk, didn’t even attempt to run or hide. He walked in plain view and nobody stopped him. Nobody said a word. He floated away. It was a whole new reality. Maybe, he thought, his mother also found it this easy. To go. What kept people where they were, in their normal orbits?

Nothing, he realized for the first time. There was nothing to stop anyone from, on any given day, vanishing.

//

Да станеш и да си тръгнеш

, помисли тя и победоносна усмивка грейна на лицето ѝ, сякаш беше търсила нещо с месеци, дори с години, нещо, в чието естество не беше съвсем сигурна, нещо, в чието съществуване нерядко се съмняваше. Най-накрая го беше открила и сякаш всичко се състоеше в него.

В простото действие да си тръгнеш и да видиш, че наистина няма какво да те спре.

—

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

DAMN GOOD COFFEE

Още осмислям, затова ще звучи малко разбъркано.
Знам, че се превъзнасям по „Туин Пийкс“ цял януари и знам, че и бездруго е дълъг месец, а моята константна фенгърлщина не го прави по-леснопоносим, но чаках да изгледам всички епизоди, за да коментирам.
И ето, коментирам.
Този сериал наистина е най-добрият, който съм гледала. И едно от най-добрите неща, които съм гледала въобще.
Перфектна симбиоза между сюжет, актьорска игра, музика, кинематография, алюзии, илюзии, игри с езика, тънък хумор, истина за живота такъв, какъвто е (без алгебра). Страхотно психологическо разбъркване и развинтване. Пълнокръвна атмосфера, потапя те, без да те задавя от страх, просто те омагьосва – така, че цял ден да си тананикаш мелодиите от саундтрака и да усещаш някаква мистериозност в света около себе си. Така, че да преосмислиш представите си за добро, зло, вяра, грях, смелост, страх, любов. По много интересен начин ти запълзява под кожата. Едно постоянно отлагане на задоволения интерес, почти еротично, те гъделичка. Като любовна тръпка си е, само за сюжета започваш да мислиш. Кой кой е. За мен беше като магнит, моментално залепване някакво. Моментално залепване навсякъде. Всичко, за което си мислех, започна да се напасва в сериала. И преди да ми се подиграете, че влизам във филма – ми т’ва е целта, да му се не види! И ТОВА го прави толкова добър.
В заключение „Туин Пийкс“ ме обогати всестранно – както малко неща са успявали. Безпроблемно ме накара да мисля и да изпитвам – в двата смисъла, хем на изпитвам като подлагам всичко на съмнение, хем на изпитвам емоции от всякакъв порядък… без порядък.

Засега: толкова.

---

Малко цитати по традиция:

There are things you can’t get anywhere… but we dream they can be found in other people.

*

I carry a log — yes. Is it funny to you? It is not to me. Behind all things are reasons. Reasons can even explain the absurd. Do we have the time to learn the reasons behind the human being’s varied behavior? I think not. Some take the time. Are they called detectives? Watch — and see what life teaches.

*

– When did you start smoking?
– I smoke every once in a while; it helps relieve tension.
– When did you get so tense?
– When I started smoking.

*

Have you ever experienced absolute loss? (…) more than grief. It’s deep down inside. Every cell screams. You can hear… nothing else.

*

I did some research. In real life, there is no algebra.

*

Or maybe he’ll realize that I’m the woman of his dreams.

*

– What do you fear most in life?
– The possibility that love is not enough.

5 to 7

I had a long time to consider the value of memory, and the idea that just because something doesn’t last forever doesn’t mean its worth is diminished. Maybe it was just a rationalization – easier on the soul than mourning what might have been – the life unlived. I honestly don’t know, but I chose to believe in memory. I chose to believe in her. I chose to believe that the bond was never broken and that we carried each other in our hearts. As a secret singularity. She made me a writer. She made me a man.

*

I don’t know if I’ll ever see her again. I don’t know if that’s a good thing, or a bad one. But I will promise you this. Your favorite story, whatever it might be, was written for one reader.

---

Изящен филм за изборите. За живота такъв, какъвто е – незахаросан. За неполучаването на това, което искаме, за съзнателния отказ от това, за което жадуваме. За разминаванията, които те правят по-човек от всички срещи. За горчивата чаша.

един елин*

Ноември е.
Не ми достигат само няколко снежинки да крача бодро, уверено. Да се забравя във витрините. Да си тананикам U2. Да се влюбя в продавачката на дрънкулки. Или в Ема Бовари от Родопите, която продава цветя на “Графа”. Или въобще да се разпадна от щастие на някое кръстовище. Да се превърна в паметна плоча за щастие. В модел за щастие. Или в чисто нов продукт за щастие. Да ме показват по изложения, по панаири, по супермаркети. Като последна технология щастие. Като последна дума на щастието. Още няколко снежинки само и ще стана човек с една голяма усмивка. Една усмивка от 111 000 квадратни метра. Една усмивка за Гинес. Една усмивка, дълга колкото всички магистрали. Магистралите – пикочната система на света. Магистралите, които винаги свършват, когато не трябва. Магистралите, които винаги свършват, преди да си тръгна. Само две-три снежинки и ще спра цигарите, алкохола, ще сваля кръвното, депресиите, маниите, параноите. Ще кача вярата. Ще спра да псувам, да викам, да се карам с таксиметровите шофьори, с чиновничката в общината. Ще стана примерен гражданин и ще ме пускат по пощенските кутии за пример. В член 1 ще забраня сълзите. Сълзите и лошите мисли. Лошите мисли за по-добри дни. Добрите дни, които винаги предстоят. Които предстоят от началото на човечеството, от началото на годината. От началото на мен, на теб, на нас. Добрите дни – съвършеното предстояще. Добрите дни като Титаник в квартална локва. Само една снежинка и ще започна да вярвам. Ще повярвам дори и на себе си. Ще напълня дробовете си с вяра. Ще започна да кашлям от вяра. Ще стана производител на вяра. Ще отворя сергия за вяра. Ще си сменя името на Вяра Вяра Вяра от страната на Вярата.
Ноември е – месецът на снежинките… А изобщо не вали.

(*рахнев де, да не помислите, че съм го написала аз)