Кайсия

Припомням си любимия си късометражен филм, открит съвсем случайно. Гледан първо наведнъж, без да го разбера съвсем (сдъвканите думи, потропването на чашите, акцентът, традиционната ми разсеяност), после – многократно. На части, на фрагменти, на мелодии; само звук, само видео, и двете.
Споделям го, защото е едно от най-красивите неща, които съм виждала, и защото ме преследва като животите, дето не съм живяла (или съм живяла, но само се огъвам под натиска им, без да си ги спомням съвсем). А и първата любов (за която иде реч по-долу) винаги ни се струва много далечна, като съвсем друг живот.
Но пък, в крайна сметка:
„Is it a sad memory thing?“
„[smiling] … No.“

I Origins

O, знам, че напоследък все филми препоръчвам, но този, ТОЗИ е истината!

706f1dd7fab7ecc33bbb5ff99079c0dc

tumblr_nj1jpmphaW1s1aih9o1_540

Sofi: You have a bed, you have books, um, a desk, a chair, lamps. Logic. But in this room, you have a door… to the other side. See? Light comes through. It’s open just a tiny bit, but it is open. You keep trying to close that door because you’re scared. But you won’t always be scared.

*

Думи нямам. Наистина. Знам само едно: че още като бях трети клас и слушах една песен, имаше един особен момент в песента, който ми напомняше минал живот. Звучи нелепо, но е самата истина, така го помня. И това усещане се повтаря оттогава. Over and over and over again. Винаги съм вярвала в тези неща и такива филми ми действат по един много особен и необясним, и хубав начин.

 

 

„I can’t be running back and forth forever between grief and high delight.”

SingStreetRunning.0.0.jpg

– Will you write me a happy song sometime? I need a laugh.
– What if I don’t feel happy?
– Problem is, you’re not happy being sad. That’s what love is, Cosmo. Happy sad

(Sing Street, 2016, dir .John Carney)

***

Втора вечер поред сънувам вода, океани разни, изплувания. В съновника пише, че ако сънуваш, че плуваш, ще си помогнеш сам от някаква трудна ситуация.

Днес сънувах, освен водите, че гоня някакъв самолет, предстои ви успешно начинание.

И други неща си мисля. За разстоянията между хората.

И ми е мъчно за Ница: била съм там. Прекрасен град. Денят беше ветровит, като днешния.

2015-04-11 06.27.25 1.jpg

Пускам музиката и друго не казвам.

толкова аз тук

„Зимна балада“, Цочо Бояджиев

(студът свива телата но увеличава разстоянията) студено е казваш и дърветата са на привършване брадвата е съвсем затъпена в гората е тъмно и снегът е дълбок но дори да отидеш по следите ще те познаят това твое смешно желание да оставяш следи страхът ти от заличаването на спомена мъжкото ти честолюбие ненавистта към сезоните часовете и датите разбягващите се очертания на копнежите ти приятелствата с корабокрушенци в този свят на опитни мореплаватели необяснимата твоя пристрастност към синьото към всякакви там сини птици и сини рицари а на всичко отгоре и този нелеп навик на излизане да проверяваш изключен ли е котлонът изобщо къде ли съм си забутала блузата автобусът ми е утре в шест.