Кое неравенство е винаги вярно?

Първото тримесечие върви към своя естествен конец и разчиствам черновите. Защо не ги казвам тези неща, когато ги чувствам, какво чакам, защо си мисля, че всичко ще допиша някога… Няма други моменти, няма друго време, всичко е сега.

януари

Ако трябва, ще започна отначало.

Имах приятелка (имах приятелка звучи ужасно, малко като имах едно гадже, но миналото време е факт), която пише завоалирано за нещата, които чувства. Разказите ѝ са чудесни и знам, че винаги има нещо от личната ѝ история в тях, дори когато не се разбира. И колко хубаво е, че не се разбира! Винаги съм се възхищавала на умението човек да пише непрозрачно.

Тези дни се чувствам много глупава и неосъществена. Имам чувството, че нищо не съм направила, докато връстниците ми дръпнаха напред. Сравнявам се по много грешни критерии, но чувството е чувство. Мисля си това, докато бъркам нещо за обяд и си припявам Bloodbuzz Ohio над тенджерата. Да, чувството е чувство. Но всяко чувство минава.

Трета поредна нощ се будя от кошмар в средата на нощта. Сутрин ставам и се питам Това ли е животът?

Ние ли избираме животите си, или те избират нас?

there’s no emotional schedule to live by

Въобще порастването е съпътствано от приемането на толкова много неслучили се неща, че се чудя как не скърбим постоянно.

февруари

Нищо не идва само.

Без колко неща се учим да живеем? Без всичко ли можем?

У мен започва да зрее една еретична мисъл. Не съм аз проблемът.

И престани да се сравняваш, с нищо не отстъпваш на никого.

Няма срок. Някои неща са завинаги.

Няма нужда всичко да се напомня и да се обяснява.

март

Може би е окей да скърбиш за самата себе си.

Не си по-малко жена от това.

Ето ме, в праймтайма, една жена на почти 26. Най-хубавите години от живота ми! Най-доброто предстои! Още си толкова млада! Булшит.

Тялото не лъже.

Толкова сила в просто не ме интересува.

Ако ти е студено, затвори го тоя прозорец и не забравяй, че винаги, винаги, винаги има какво да се направи.

Страхът е назован, но това не носи никаква утеха. Както с повечето страхове, и този вероятно няма да се сбъдне, така че трябва да открия начин да го разреша през несбъдването.

Никой не иска да те нарани.

bricks & mortar

maybe everything is bittersweet

избрани съчинения

… из последния месец

Нота бене: да се държиш като кретен не е готино.

Четох стари постове в търсене на музика за пролетен плейлист и за пореден път ми стана смешно как от 15-годишна се тръшкам за едни и същи неща. И как съм имала период, в който съм изпитвала нуждата да напиша (лошо) стихотворение за всичко.

Засега се чувствам много радостна, неконкретно радостна.

Имам музика за всякакво време и противно на някои схващания, свързвам песните предимно с дати, месеци и метеорологични условия, а не с хора.

Не знам защо седнах да пиша това. Някой ми каза, че е завалял сняг, а друг някой джапа в океана.

Пуснах си Zooropa.

Аман от подобни сиви, безименни дни.

Омръзна ми да се чувствам като в роман на Мураками.

Мълчи ми се и не ми се мълчи.

Чувствам неприятни неща и понеже не ги чувствам за пръв път, дори не успявам да се фрустрирам качествено или да направя нещо, за да канализирам гнева.

Да започна да нося тънки верижки около врата си, фишу на главата си. Да ходя с вързана коса. Отива ми.

В най-лошия сценарий ще умра сама без котки, защото мразя котки.

В някои дни имам нужда да си кажа ето това: Боже, боже, спокойно!

Някой ден всичко това ще е много смешно.

Как разбрах, че те обичам?

Tи си отвратителен човек.

Там имах оправдание, сега какво е оправданието?

Между другото, и на мен ми е писнало да съм по-големият човек, по-добрият човек, да поправям отношения, да правя втори опити, крачки, да се сещам първа, да съм по-зависима, да ми липсвате повече и прочие.

Да спра да влизам в обяснителен режим.

Може и аз да съм гнилата ябълка, кой знае.

Може и аз да съм.

Ето ме, една мелодраматична и обезоръжена жена на 22.

la migliore offerta

за вечното ми странно влечение към часовниците и за приятелите ми чехи.

и за смелостта след такова разочарование да кажеш I’m [not on my own, I’m] waiting for someone.

(con)temporary feelings

by Robert Montgomery

Не ме е яд, че всички дворци са временни. Но това не значи, че не тъгувам за всички приказки, за които вече е толкова късно, че не стават дори за приспиване.